Ейджи Йошикава - Тайко

Хидейоши веднага потъна в спокоен сън, който дори песента на планинската кукувица не успя да смути.

„Утре ще сме в крепостта Фучу, помисли си той, тъкмо преди да затвори очи. Но как ли ще ни посрещне Инучийо?“

А какво правеше междувременно самият Инучийо? По пладне на същия ден той изтегли своята войска във Фучу, крепостта на сина си.

— Слава на боговете, че сте живи и здрави — бяха думите на жена му, излязла да го посрещне.

— Погрижи се за ранените. После ще можем да се видим.

Инучийо дори не свали сандалите и не развърза връзките на доспехите си — просто остана да стои пред крепостта. Оръженосците също се строиха зад гърба му и с тържествено изражение на лицата зачакаха.

През портата преминаха отряд след отряд, понесли на рамене телата на мъртвите си другари. Върху труповете бяха раздиплени бойни знамена. След тях последваха ранените в битката — носени от други или сами, само подпрени на раменете на хората до себе си. Все пак тридесет и няколкото жертви, дадени от Маеда, не можеха да се сравняват със загубите на Шибата и Сакума.

Храмовата камбана удари, слънцето слезе ниско в небето и от всички части на крепостта се заиздига дим от кухненски огньове. Войниците бяха получили заповед да се нахранят. Те обаче не се разпръснаха, а останаха по поделения, сякаш все още са на бойното поле.

— Господарят на Китаношо е пред крепостната порта провикна се един от стражите.

— Какво?! Господарят Кацуие тук! — промълви изумен Инучийо.

Такова развитие на събитията беше съвсем неочаквано. Явно не можеше да понесе мисълта за среща с този човек — сега беглец, който дири убежище. За миг се замисли и след това каза:

— Да излезем да го посрещнем.

Последва сина си вън от крепостната кула. След като слязоха по стълбите, те тръгнаха през тъмния междинен коридор. Един от слугите, Мураи Нагайори, ги следваше.

— Господарю — прошепна Мураи.

Инучийо го погледна въпросително.

— Пристигането на господаря Кацуие тук е несравнима възможност за нас — прошепна прислужникът в ухото му. — Ако го убиете и пратите главата на господаря Хидейоши, отношенията ви с него ще се поправят без всякакви трудности.

Без да каже нито дума, Инучийо удари човека в гърдите.

— Млък! — кресна той.

Мураи се олюля срещу дървената стена зад гърба си и едва се удържа да не падне. Пребледнял, той не можеше да се реши нито да се изправи на крака, нито да приседне долу на земята.

Инучийо се втренчи ядосано в него и с неприкрит гняв заговори:

— Позорно е да шепнеш в ухото на своя господар безчестни и страхливи думи, които всеки би се засрамил да изрече на глас. Смятате себе си за самурай, но не знаете нищо за Пътя на самураите! Що за човек ще е този, който ще продаде главата на дошлия пред портите му военачалник само заради облагата на своя собствен род? При това след като е прекарал в походи редом с този военачалник толкова години, колкото аз!

И като остави разтреперания Мураи зад гърба си, Инучийо тръгна към главния вход, за да приветства Кацуие. Този беше дошъл дотук на кон. В едната си ръка стискаше дръжката на счупено копие. Не изглеждаше ранен, но цялото му лице — цялото му същество всъщност — бе потънало в скръб.

Поводите на коня държеше Тошинага, изтичал преди малко напред, за да го посрещне пръв. Осемте души, придружавали го досега, бяха останали вън от портата и Кацуие беше сам.

— Изключително съм ви задължен.

С тези думи на благодарност към Тошинага господарят на Китаношо слезе от седлото. Погледна Инучийо в лицето и на висок глас, пълен със самопрезрение, каза:

— Загубихме! Загубихме!

Беше в изненадващо добро присъствие на духа. Възможно е само да се преструваше, но на Инучийо му се стори, че е много по-спокоен, отколкото би се очаквало. Приветствията му към победения военачалник бяха по-любезни от обикновено. Тошинага показа не по-малка загриженост от баща си и помогна на беглеца да свали своите окървавени сандали.

— Чувствам се, все едно съм се върнал у дома си.

Внимателното отношение, силно впечатлява всеки, пропаднал в бездната на поражението и винаги го кара да забрави подозренията и огорчението. Това е единственото нещо, от което такъв човек може да започне да си мисли, че в този свят още има светлина.

Явно твърде ободрен, Кацуие отново се обърна към бащата и сина:

— Това поражение се дължеше изцяло на моята недалновидност. И на вас донесох неприятности. Надявам се да ми простите. Ще се оттегля в Китаношо и ще се опитам да сложа нещата си в ред. Питам се, дали бихте ми дали купичка ориз и чай.