Ейджи Йошикава - Тайко

Под знамето сега бяха останали по-малко от десет човека, които надали се виждаха един другиго с пламналите си очи. Нито един не беше вече невредим.

Една стрела прониза Шосуке в рамото. Той погледна към прясната кръв, която обливаше ръкава му и сам извади острието от плътта си. После се обърна натам, откъдето беше дошло то. Виждаше се как приближават голям брой вражески шлемове, които шумоляха в бамбуковата трева като стадо диви свине.

Шосуке използва останалото малко време, за да каже спокойно на другарите си:

— Бихме се с всички сили и няма за какво да съжаляваме. Всеки да си избере достоен противник и да защити името си. Нека аз пръв загина на мястото на нашия господар. Не оставяйте пълководческото знаме да падне на земята. Дръжте го вдигнато, предавайте го от ръка на ръка!

Приготвили се да умрат, покритите с кръв воини вдигнаха знамето срещу наближаващия през бамбуковата трева враг. Мъжете срещу тях явно бяха изпълнени с необикновена ярост. Настъпваха твърдо напред и размахваха заплашително копия. Шосуке се обърна с лице към тях и извика насмешливо:

— Що за възпитание?! Нищожества от простолюдието! Нима мислите, че заслужавате да допрете с копията си тялото на Шибата Кацуие?

Приличаше на демон и наистина никой не успяваше да излезе насреща му. Няколко на брой души паднаха покосени почти в самите му нозе.

При вида на неговата ярост и пред отчаяната храброст на останалите мъже, готови да бранят знамето си до смърт, дори и най-дръзките между нападателите се видяха принудени да отворят път към подножието на планината.

— Ето ме! Самият Кацуие е пред вас! Ако Хидейоши е тук, нека се срещнем с него на коне, лице в лице! Излез, песоглавецо! — крещеше Шосуке, докато слизаше надолу по склона.

Прониза още един воин с копието си. По-големият му брат Модзаемон вече лежеше покосен; Шобей пък бе кръстосал сабя с някакъв противник и двамата се бяха пронизали взаимно. Така малкият брат лежеше сега в основата на една близка скала.

До него изоставено се търкаляше златовезаното пълководческо знаме, цялото покрито с кръв.

Към тялото на Шосуке сега се насочваха безброй копия, идещи от двата края на склона. Всеки от войниците искаше да вземе знамето и главата, за която вярваха, че е на Кацуие.

Надпреварваха се кой пръв ще достигне плячката. Така Менджу Шосуке намери своята смърт под роя от вражески остриета.

Заради мълчаливостта, кротостта, изисканото си държание и своята любов към книгите този хубав двадесет и пет годишен воин не беше особено ценен нито от Кацуие, нито от Генба. Сега забралото още криеше младежките му черти.

— Убих Шибата Кацуие! — провикна се един самурай.

— А тези ръце отнеха пълководческото му знаме! — обади се друг.

Надигна се хор от гласове, всеки от които се хвалеше с нещо постигнато. Цялата планина сякаш се разтресе.

Хората на Хидейоши още нямаха представа, че главата принадлежи не на Шибата Кацуие, а на предводителя на неговите оръженосци — Менджу Шосуке.

— Убихме Кацуие!

— Докоснах главата на господаря на Китаношо!

Бутаха се един друг, а виковете им отекваха във въздуха.

— Знамето! Златното знаме! И главата! Главата му е наша!

Кацуие успя да спаси живота си с бягство, но войската му бе направо пометена. До предишната сутрин знамето със златния герб на Шибата се развяваше край Янагасе, но сега там се виждаше само това на Хидейоши. Плющеше и с ярките си цветове, огрети от слънцето, привличаше погледа като някакъв знак за свръхестествена сила.

Останалите знамена на войската на Хидейоши покриваха пътищата и полята наоколо и представяха величествена победна гледка. Бяха струпани така нагъсто, че отдалеч приличаха на златиста мараня.

Войниците седнаха да се хранят от припасите си. Сражението започна рано сутринта и продължи около осем часа. След като свърши с яденето, цялата войска получи заповед незабавно да настъпи на север.

Щом наближиха прохода Точиноки, на запад пред погледа на мъжете се откри морето на Цуруга, докато планинските пропасти на Ечидзен от северната страна зееха сякаш досами копитата на конете им.

Слънцето вече слизаше над хоризонта и небето и земята горяха във вечерно сияние, съставено от всички цветове на дъгата.

Лицето на Хидейоши беше изгоряло до червено. Той обаче не приличаше на човек, неспал с дни наред. Сякаш бе забравил, че хората имат нужда от сън — настъплението продължаваше и още нямаше заповед за почивка. Беше по онова време на годината, когато нощите са най-къси. Преди още да се е стъмнило, войската се разположи на стан при Имаджо, в Ечидзен. Въпреки това предните части продължиха напред със заповед да стигнат до Вакимото на повече от две левги. В същото време последните редици изостанаха в Итадори, приблизително на същото разстояние зад основните отряди. Така тази нощ лагерът се простираше по продължение на четири часа път пеша.