Ейджи Йошикава - Тайко

Внезапно Хидейоши изглежда си спомни дните, когато беше млад пехотинец. Завърза връвта на пълководческото си ветрило за дръжката на сабята и се закатери към върха на кулата. Оръженосците го подпряха отзад, за да не падне.

— Опасно е, господарю.

— Нямате ли нужда от стълба със стъпала.

Хората отдолу му викаха, но Хидейоши вече беше на около двадесет лакти от земята.

Силната буря, която премина над равнините на Мино и Овари, беше вече утихнала. Небето бе ясно и пълно със звезди, а езерата Бива и Його приличаха на две изпуснати сред полето огледала.

Когато Хидейоши, отпаднал от пътя, застана на върха на кулата, той усети по-скоро радост, отколкото умора. Фигурата му се очерта на фона на нощното небе с израз на някаква особена решимост. Колкото по-опасно е положението и колкото по-тежки — трудностите, толкова повече радост му носеха те. Тази радост от преодоляването на несгоди той бе започнал да изпитва още от времето на младостта си. Самият Хидейоши беше заявявал, че най-голямото щастие в живота е да стоиш на границата между провала и успеха.

Сега обаче, докато обгръщаше с поглед близките Шидзугатаке и връх Оива, той приличаше на човек, уверен в победата.

Но Хидейоши бе много по-предпазлив от повечето хора. Сега, както често правеше, мълчаливо затвори очи и си представи, че светът не е нито на негова, нито на противната нему страна. Остави встрани житейските непостоянства, превърна сам себе си в център на мирозданието и се заслуша, за да долови волята на небето.

— Вече всичко е почти свършено — промълви най-сетне и се усмихна. — Сакума Генба е още толкова млад и неопитен. И за какво ли мечтае той сега?

Слезе от кулата и веднага се качи до средата на склона на връх Тагами, където бе посрещнат от Хиденага. Веднага щом свърши с нарежданията към него, Хидейоши отново слезе в подножието, мина през Курода, пресече Канондзака, зави източно от Його и стигна връх Чаусу, където за първи път, откакто тръгна от Огаки, спря да почине.

Придружаваха го две хиляди войници. Синьото наметало над доспехите му бе покрито с прах и пот от пътя през деня. Облечен в това нечисто наметало обаче, той с резки движения на военното си ветрило даде последни указания за битката.

Беше вече късно през нощта, някъде между втората половина на Часа на глигана и първата на този на плъха.

Хачигамине беше разположено източно от Шидзугатаке. Вечерта Генба прати там един от отрядите си. Замисълът му за нападението над Шидзугатаке следващата сутрин беше, като действа заедно с предните части при Июрадзака й Шимидзудани, да откъсне вражеската крепост от околността й.

Цялото небе бе пълно със звезди, но планините, обрасли с дървета и храсталак, оставаха черни като мастило. Преминаващата през тях пътека не беше нищо повече от тясна дърварска просека.

Един от хората напред изръмжа недоволно.

— Какво става? — попита някой от другарите му.

— Елате и погледнете — обади се трети по-отдалече.

Чу се шумолене от провиране през гъсталака и на билото се появиха очертанията на тримата души.

— В небето нещо свети — отбеляза единият и посочи на югоизток.

— Къде?

— От дясната страна на онзи голям кипарис нататък.

— Какво ли е това, а?

Всички се засмяха.

— Сигурно селяните около Оцу или Курода изгарят нещо покрай пътя.

— В селата надали са останали хора. Всичките са избягали по планините.

— Тогава може да са огньовете на противника в Киномото.

— Не ми се вярва. Ако облаците бяха ниско, щеше да е по-друго, но в ясна нощ небето не се оцветява така. Тук дърветата пречат да гледаме, но ако се изкатерим до върха на онази скала, трябва всичко да се види.

— Спри! Опасно е!

— Ако се подхлъзнеш, ще паднеш право долу в долината!

Опитаха се да спрат другаря си, но той се закатери по стръмната чука, като се ловеше за поникналите тук-там храсти. На върха сянката му приличаше на малка маймунка.

— Не! Ужасно! — извика той неочаквано.

Възклицанието му стресна всички долу.

— Какво има? Какво се вижда?

Човекът остана да мълчи на върха като зашеметен. Един след друг останалите се покачиха при него. Щом стигнаха горе, потрепериха. Виждаха се не само езерата Його и Бива, а и пътят за северните области, който се виеше покрай тях. Погледът стигаше чак до подножието на връх Ибуки.

След падането на нощта бе трудно да се гледа ясно, но от Нагахама до Киномото, близо до подножието на върха, който сега изкачваха, като река сякаш се беше разтекла дълга ивица от пламък. Огньовете продължаваха, докъдето поглед стига.