Ейджи Йошикава - Тайко

— Такенака Ханбей ми съобщи, че един кораб с пратеническо знаме е потеглил от Адзучи за насам. Веднага станах, поклоних се пред олтара в крепостта и сега идвам тук да се извиня, че последните дни така те пренебрегвах.

— А-ха! Извинил си се на боговете значи! — засмя се майка му.

— Точно така. А сега трябва да се извиня на майка си и дори, мисля, на съпругата — каза той много сериозно.

— И идваш чак дотук за това?

— Да, и ако можеш да разбереш как само се чувствам, няма да има нужда повече да прибягвам до такива извинения.

— Ама е хитро това момче — засмя се отново майката.

Макар внезапната бодрост на Хидейоши да събуди известни подозрения у нея, тя скоро разбра причината.

— Господин Маеда и господин Нономура току-що пристигнаха пред крепостната порта като официални пратеници от Адзучи. Господин Хикоемон веднага излезе и ги заведе в стаята за прием на гости — обяви Мосуке.

Хидейоши освободи оръженосеца и се зае да бере патладжани заедно с майка си.

— Наистина добре узряват, а? Ти сама ли си торила лехите, майко?

— Не трябва ли да побързаш да се срещнеш с пратениците на Негово Височество? — попита тя.

— Не, почти точно знам защо са дошли, значи няма за какво да се суетя. Мисля да набера малко патладжани. Добре би било да покажа на господаря Нобунага хубавият им смарагдов цвят, както са покрити с утринна роса.

— Нима ще дадеш такива неща на пратениците като подарък за господаря Нобунага?

— Не, не, ще ги отнеса тази сутрин сам.

— Какво?!

В крайна сметка, Хидейоши си бе навлякъл гнева на своя господар и от него се очакваше разкаяние. Майка му се изпълни с тревога за него и скоро почти й прилоша от притеснение.

— Господарю? Идвате ли?

Ханбей бе дошъл да подкани Хидейоши да побърза и той накрая си тръгна от лехата с патладжани.

Щом свърши с приготовленията за път, Хидейоши помоли пратениците да го придружат до Адзучи.

Изведнъж той спря.

— О! Забравих нещо! Подаръка за Негово Височество.

Прати един служител да донесе кошницата с патладжани. Бяха ги покрили с листа и утринната роса още стоеше по моравата им обвивка. Хидейоши взе със себе си кошницата и се качи на кораба.

Градът под крепостта Адзучи не беше навършил и година, но една цяла трета от него вече бе построена и преливаше от благополучие. Всички пътници, които се спираха тук, биваха поразени от кипящия в този смайващ нов град живот. Тук пътят, който водеше към крепостната порта, бе сякаш застлан със сребро, стъпалата бяха от големи каменни блокове, стените гладко измазани, а вратите — с излъскани метални обкови.

И ако гледката бе наистина зашеметяваща, то величавостта на пететажната каменна кула, гледана било от езерото, било от улиците на града под нея или дори от самия крепостен двор, надхвърляше всяко описание.

— Ти дойде, Хидейоши.

Гласът на Нобунага отекна иззад затворената плъзгаща се врата. Заобиколена от всичкото злато, синя боя и лак на Адзучи, стаята бе украсена с проста мастилена рисунка.

Хидейоши още беше на известно разстояние, проснат по очи в близкото преддверие.

— Предполагам, че си чул, Хидейоши. Отказах се да те наказвам. Влез.

Хидейоши пристъпи от съседната стая със своята кошница с патладжани.

Нобунага го изгледа подозрително.

— Какво е това?

— Е, надявам се да ви се понрави, господарю.

Приближи се още малко и остави пред него патладжаните.

— Майка ми и жена ми отгледаха тези патладжани в градината на крепостта.

— Патладжани ли?

— Може да сметнете това за глупав и странен подарък, но тъй като пътувах с бърз кораб, помислих, че може да успеете да ги видите, преди да е изсъхнала росата. Откъснах ги от градината тази сутрин.

— Подозирам, че това, което си искал да ми покажеш, Хидейоши, не са нито патладжани, нито тазсутрешна роса. Какво точно би искал от мен да опитам?

— Моля ви да отгатнете, господарю. Аз съм един недостоен слуга и заслугите ми са нищожни, но вие ме издигнахте от прост земеделец до служител, който държи владение от двеста и двайсет хиляди крини. И все пак старата ми майка никога не пропуска да вземе сама в ръце мотиката, да полива зеленчука или да слага тор на кратунките и патладжаните. Всеки ден благодаря за урока, който тя ми дава. Без думи дори, тя ми казва: „Няма нищо по-опасно от това един земеделец да се издигне нависоко и трябва да свикваш, че завистта и укорите на другите идват от тяхното високомерие. Не забравяй миналото си в Накамура и винаги помни милостите, с които те е удостоил твоят господар.“