Ейджи Йошикава - Тайко

В такива спокойни дни, щом човек се вгледа в старата къща, която изглеждаше досущ като крепост, заобиколена от четирите си страни от гъста, разкошна зеленина, му бе невъзможно да повярва, че господарят на това място е просто предводител на дружина ронини и стои начело на няколко хиляди воини, които като вълци скитат по затънтените пътища на една неспокойна земя. С тайни усилия в Овари и в Мино едновременно Короку бе успял да си създаде опора и достатъчно влияние, за да се противопостави на волята на Нобунага.

Както вървеше през градината, той внезапно се обърна към главната къща и извика:

— Камейчи! Приготви се и ела тук.

Най-големият син на Короку, Камейчи, бе на единадесет години. Щом чу гласа на баща си, той взе две дървени копия и излезе в градината.

— Какво правеше?

— Четях.

— Ако се пристрастиш към четенето на книги, ще пренебрегваш бойните изкуства, нали тъй?

Камейчи отмести поглед. Момчето се различаваше от своя здраво сложен баща и нравът му клонеше към замисленост и кротост. Доколкото можеха да преценят другите, Короку имаше достоен наследник, но всъщност синът му го правеше нещастен. Над двете хиляди ронини под негово предводителство бяха повечето необразовани и диви селски воини. Ако водачът на рода не е в състояние да ги обуздава, Хачисука щяха да изчезнат. Сред дивите животни от само себе си се разбира, че слабите стават плячка на силните.

Всеки път, щом погледнеше сина си, който толкова малко прилича на него, Короку се боеше, че това е завършекът на неговата родова линия и оплакваше кроткия нрав и наклонностите към учение на Камейчи. Винаги, когато имаше дори малко свободно време, повикваше момчето в градината и посредством бойните изкуства се опитваше да му влее поне малко от своя собствен яростен боен дух.

— Вземи си копие.

— Да, господине.

— Сега заеми обичайната поза и удряй, без да си мислиш за мен като баща.

Короку насочи своето копие и се спусна към сина си като срещу възрастен.

Плашливият поглед на Камейчи трепна от ужасяващия глас на баща му и той отстъпи. Безмилостното копие на Короку здраво удари рамото на момчето. То изписка и падна в несвяст на земята.

Мацунами, съпругата на Короку, извън себе си изтича от дома.

— Къде те удари? Камейчи! Камейчи!

Явно ядосана от грубото отношение на мъжа й към техния син, тя рязко извика на слугите да донесат вода и лекарства.

— Глупачка такава! — скара й се Короку. — Защо плачеш и го утешаваш? Камейчи е слабоват понеже ти така си го възпитала. Няма да умре. Махни се от него!

Слугите, които бяха донесли вода и лекарство, само гледаха с безизразни лица яростното изражение на Короку и стояха на почетно разстояние.

Мацунами избърса сълзите си. Със същата кърпичка попи кръвта, която течеше от устната на Камейчи и го сгуши в ръцете си. Или си бе прехапал устната, когато баща му го удари, или я бе порязал на някой камък при падането.

— Трябва да те боли. Удари ли се някъде на друго място?

Никога не се караше със съпруга си, колкото и недоволна или раздразнена да беше. Също като на всички жени по това време, единственото й оръжие бяха сълзите.

Накрая Камейчи дойде в съзнание.

— Нищо ми няма, мамо. Добре съм. Иди си.

И той хвана копието, стисна зъби от болка и отново стана, като за пръв път показа мъжество, каквото трябва да е зарадвало бащата.

— Готов съм! — извика той.

Усмивка огря бащиното му лице.

— Сега с този дух ме нападни — го окуражи той наново.

В този миг през портата тичешком влезе един от служителите. Обърна се към Короку и обяви, че някакъв мъж, който се представя за пратеник на Ода Нобунага, току-що вързал коня си на главната порта и казал, че трябва обезателно да говори с Короку насаме. Какво да правят с него, питаше служителят.

— А е и малко необикновен — добави той. — Небрежно влезе сам през портата, без да се церемони, оглеждаше се, сякаш вече познава това място и говореше неща като: „А, досущ като у дома е“, „Гургулиците както винаги гукат“ и „Пораснало е това сливово дърво“. Някак си е трудно да се повярва, че е пратеник на Ода.

Короку наклони главата си на една страна и след малко попита:

— Как му е името?

— Киношита Токичиро.

— А! — Съмненията му сякаш отведнъж се стопиха. — Така ли? Сега разбирам. Това трябва да е човекът, който прати онова послание по-рано. Няма нужда да се срещам с него. Отпратете го!

Служителите се завтекоха да изхвърлят Токичиро навън.

— Имам една молба — каза Мацунами. — Моля те, само за днес освободи Камейчи от обучението. Още ми се вижда малко бледен. И устната му е отекла.