Ейджи Йошикава - Тайко

На около два часа път пеша от Кийосу ги настигна самотен ездач от крепостта, който им извика да почакат.

Човекът, който караше кервана на товарните коне, се обърна и каза:

— Това е господин Маеда Инучийо.

Прати едного в началото на колоната да съобщи на Токичиро.

Предадоха по редиците заповедта за почивка. Надали бяха извървели достатъчно, за да се изпотят както трябва, но началниците и мъжете не бяха особено въодушевени относно цялото начинание. Това бе войска без вяра във възможността за победа. Ако погледнеше лицата на редовите войници, човек можеше да забележи безпокойството и отсъствието на желание да се бият.

Инучийо слезе от седлото и мина през редиците, заслушан във войнишките разговори.

— Хей! Можем да починем.

— Вече?

— Не говори така. Почивката винаги е добре дошла.

— Инучийо?

Веднага щом Токичиро видя приятеля си, той слезе от коня и се спусна да го поздрави.

— Битката, в която сте се отправили, ще е повратна точка за рода Ода — започна внезапно Инучийо. — Имам пълна вяра в теб, но походът не е желан от служителите и в града цари извънредно безпокойство. Настигнах ви, за да се сбогуваме. Но слушай, Токичиро, да станеш пълководец и да си начело на войска е много различно от предишните ти длъжности. Хайде, подготвен ли си наистина за това?

— Не се тревожи — Токичиро кимна отсечено с глава в знак за решимостта си и добави: — Намислил съм нещо.

Щом Инучийо обаче научи какво точно е намислил, се намръщи.

— Чул бях, че веднага след като си получил заповедите на Негово Височество, си пратил по Гондзо послание в Хачисука.

— Знаеше ли? Беше съвършено тайно.

— Истината е, че го чух от Нене.

— Женските уста все изпускат нещо, а? Това ме плаши малко.

— Не. Тъкмо когато поглеждах през портата да те поздравя за назначението, чух Нене да говори с Гондзо. Точно се връщаше от посещение в храма Ацута да се помоли за твоя успех.

— В такъв случай имаш някаква представа какво се готвя да направя.

— Е, мислиш ли, че на тези разбойници, които молиш да ти станат съюзник, може да се разчита? Какво ще се получи, ако сметките ти не излязат?

— Ще излязат.

— Е, не знам какво използваш като примамка, но даде ли предводителят им някакъв знак, че е съгласен с твоето предложение?

— Не искам другите да слушат.

— Тайна е, така ли?

— Виж това.

Токичиро извади изпод доспехите си едно писмо и мълчаливо го подаде на Инучийо. Беше отговорът от Хачисука Короку, който Гондзо бе донесъл предишната вечер. Инучийо го прочете, без да каже нищо, но погледна изненадано Токичиро, докато му го връщаше. За кратко време не знаеше какво да каже.

— Предполагам, разбираш.

— Та това не е ли отказ, Токичиро? Тук пише, че родът Хачисука поколения наред е бил свързан с рода Сайто и да скъсат сега с тях, за да подкрепят Ода, би било безчестно. Това е ясен отказ. Ти какво си прочел?

— Точно това, което пише — главата на Токичиро изведнъж клюмна. — Трудно ми е да говоря толкова рязко, когато си ми показал приятелството си, като си дошъл чак до тук. Ако имаш обаче и най-малко чувство, моля те, просто изпълнявай задълженията си в крепостта, докато ме няма и не се тревожи.

— Щом можеш да кажеш това, трябва да имаш вяра в себе си. Е, тогава пази се.

— Длъжен съм.

Токичиро нареди на самурая до себе си да докара коня на Инучийо.

— Не, остави добрите обноски. Тръгвай напред.

Докато Токичиро се качваше отново на седлото, доведоха и жребеца на Инучийо.

— До нова среща.

Токичиро още веднъж помаха от гърба на коня и го подкара право напред.

Пред погледа на Инучийо минаха няколко червени знамена без отличителни знаци. Токичиро се обърна и се усмихна. В синьото небе мирно пърхаха червени водни кончета. Без нито дума повече Инучийо обърна коня си в посока към крепостта Кийосу.

Мъхът беше учудващо гъст. Човек можеше да погледне в толкова приличния на забранените за влизане храмови градини обширен двор на жилището на рода Хачисука и да се зачуди на колко всъщност века е зеленият мъх. Под сянката на големите скали се гушеха бамбукови гъсталаци. Беше точно посред следобеда и цареше пълна тишина.

„Тя със сигурност е оцеляла,“ размишляваше Хачисука Короку винаги щом влезеше в градината. Напомняше му за връзката с предците, които от поколения бяха живели в Хачисука. „Дали и моето поколение ще отмре, без да е успяло да издигне на почит името на рода ни? От друга страна, утешаваше се той, във времена като тези предците ми сигурно щяха да оценят, че запазвам това, което имаме.“ Но винаги една част от съществото му отказваше да бъде убедена.