Ейджи Йошикава - Тайко

Последните извикани думи звучаха не толкова като израз на храброст, а като че наведнъж избликнали от цялото негово същество. В същия миг някой се провикна от вътрешността на къщата:

— Сядайте, господин Короку! Нямате избор!

„Кой ли е това?“, се запита Короку, докато се обръщаше. Изненадан, Токичиро също погледна натам, откъдето дойде гласът. Един човек се виждаше да стои на входа към вътрешния коридор, под зелената светлина, която идеше от централната градина. Половината от тялото му бе скрита в сянката на стената. Не можеха да разберат кой е, но на пръв поглед изглеждаше, че носи свещенически одежди.

— О, това е господин Екей, нали? — обади се Короку.

— Точно така. Грубо беше от моя страна да викам отвън, но съм загрижен за това, за което двамата тъй шумно спорехте — каза Екей, все още застанал там с нещо подобно на полуусмивка върху лицето си.

Короку заговори спокойно:

— Сигурен съм, че ужасно сме ви обезпокоили. Моля, простете ми Ваше Преподобие. Още сега ще изхвърля този нагъл младеж навън.

— Чакайте, господин Короку — и мъжът пристъпи в стаята. — Груб сте.

Екей беше пътуващ монах на около четиридесетгодишна възраст, който бе спрял тук като гост. Имаше телосложение на широкоплещест войн. Особено поразяваше голямата му уста. При възможността този свещеник, който пребиваваше като гост в неговия собствен дом, да вземе страната на Токичиро, Короку го изгледа право в лицето.

— И по какъв начин съм груб?

— Ами ето. Има причина да не обръщате гръб на думите на този тук пратеник. Господин Токичиро заяви, че нито тази околност, нито областта Овари принадлежат на Нобунага или на рода Хачисука, а по-право на Негово Величество Императора. Нима можете да твърдите уверено, че това не е истина? Не можете. Да изразяваш несъгласие с държавното устройство е все едно да замисляш измяна към Негово Величество и този човек казва точно това. Така че седнете за миг, приемете смирено истината и внимателно изслушайте, какво има да ви казва този пратеник. После може да решите дали е правилно да го прогоните или пък да отстъпите пред молбите му. Това е моето скромно мнение.

Короку в никакъв случай не бе необразован и невеж разбойник. Имаше зачатъците на начетеност в японската литература и познаваше японските традиции и това от какво потекло е собственият му род.

— Моля ви за извинение. Без значение кой говори, глупаво е от моя страна да вървя против началата на благовъзпитаността. Ще изслушам какво има да каже пратеникът.

Щом видя, че Короку се успокои и седна на мястото си, Екей остана доволен.

— Е, тогава от моя страна би било неучтиво да оставам тук, значи ще се оттегля. Но преди да дадете отговор на този пратеник, господин Короку, бих искал само за миг да се отбиете в моята стая. Има едно нещо, което бих искал да ви кажа — и с тези думи той напусна.

Короку му кимна и после отново се обърна към пратеника — към Токичиро — и се поправи:

— Маймунке… не, искам да кажа, многопочитаеми пратенико на господари Ода, по каква работа идвате при мен? Да я чуем накратко.

Токичиро несъзнателно облиза устни и си помисли, че това е повратният момент. Ще успее ли с красноречив език и хладен ум да убеди този човек? Строежът на крепостта в Суномата, продължението на неговия живот и на свой ред — възходът или падението на рода на господаря му — всичко опираше до това, дали Короку ще каже да или не. Токичиро бе напрегнат.

— В действителност това не е нещо ново. Във връзка е с предишното ми запитване, пратено по моя слуга Гондзо, относно вашите намерения.

— Относно този въпрос, точно както писах вече, аз решително отказвам. Видяхте ли моя отговор или не? — го сряза Короку.

— Видях го.

Щом разбра колко непреклонен е събеседникът му, Токичиро кротко увеси глава.

— Гондзо обаче донесе писмо само от мен — продължи той. — Днес предавам молбата на господаря Нобунага.

— Без значение кой ме моли, аз нямам намерение да подкрепям рода Ода. Няма нужда да пиша два отговора.

— Е, тогава да не възнамерявате да отведете оставеното ви от предците родово дърво до жалка погибел, през време на вашето собствено поколение, на същата тази земя?

— Какво?

— Не се сърдете. Самият аз преди десет години бях даряван тук с постеля и храна. В по-широк смисъл, много жалко е, че хора като вас са заровени в този пущинак и не са от полза за никого. Като си помисля за това от гледище и на обществения интерес, и на мой личен, сметнах, че би било много жалко, ако Хачисука стигнеха до самоунищожение, в откъснатост от всички. И дойдох тук като последно средство, за да ви върна услугата, за която отдавна съм ви длъжник.