Ейджи Йошикава - Тайко

— Ти ли си, Инучийо?

— Господин младоженеца! — Маеда Инучийо отметна качулката, която скриваше лицето му. — Дойдохме да изпълним обреда на изливането на водата. Може ли да влезем?

Токичиро плесна с ръце.

— Наистина се радвам, че идвате. Влизайте, влизайте!

— Дойдох с приятели. Може ли?

— Разбира се. Свършихме със сватбената церемония и от тази вечер аз съм зет в тази къща.

— Добър зет ще си имат. Може би ще мога да получа чашка от господин Матаемон.

Инучийо се обърна към тъмното и направи знак с ръка.

— Хей, вие всички! Ще ни позволят да изпълним обреда на изливането на водата!

На вика на Инучийо незабавно откликнаха неколцина мъже, които се промъкнаха навътре и огласиха градината с гласовете си. Там бе Икеда Шоню, както и Маеда Тохачиро, Като Йосабуро и старият му приятел Ганмаку. Там бе дори и сипаничавият майстор на дърводелците.

Обредът на изливането на водата бе стар обичай, при който предишните приятели на младоженеца отиваха неканени в къщата на неговия тъст. Семейството на булката бе задължено да ги приеме сърдечно, а после натрапниците замъкваха жениха в градината и го намокряха с вода.

Тазвечерният обред на изливането на водата бе малко преждевременен. Той като правило се извършваше от шест месеца до година след сватбата.

Нива Хьодзо и цялото домочадие на Матаемон бяха ужасени. Младоженецът обаче въодушевено посрещна гостите с добре дошли.

— Какво? И ти ли? — чудеше се той, докато поздравяваше мъже, които отдавна не бе виждал. После се обърна към облечената си в бяло съпруга: — Бързо, Нене, донеси нещо за ядене. И саке. Много саке.

— Веднага.

Нене имаше вид, сякаш е очаквала това посещение. Като съпруга на Токичиро знаеше, че не бива да се изненадва от такива неща. Прие положението без ни най-малко оплакване. Свали снежнобялото кимоно и уви около кръста си дебела всекидневна пола. После привърза дългите си ръкави с връв и се захвана за работа.

— Що за сватба е това? — се оплакаха възмутените гости.

Като успокояваха роднините си, Матаемон и съпругата му си проправиха път сред шумотевицата и бъркотията на тълпата. Щом Матаемон чу, че неканените гости са водени от Инучийо, това го стресна. Когато обаче видя онзи да разговаря с Токичиро и да се смее, му олекна.

— Нене! Нене! — обади се Матаемон. — Ако няма достатъчно саке, прати някого навън да купи още. Тези хора трябва да пият, колкото пожелаят.

После се обърна към жена си:

— Окои! Окои! Какво правиш, че само стоиш на едно място? Сакето е тук, но никой няма чаша. Макар да не е голямо празненство, изнеси там каквото имаме. Толкова се радвам, че Инучийо е дошъл с всичките тези хора.

Щом Окои се върна с чашите, Матаемон лично поднесе на Инучийо да пие. Изпитваше много силна привързаност към този човек, който някога можеше да стане негов зет. Не такава обаче излезе съдбата им. Въпреки това, макар и необичайно, тяхното приятелство бе оцеляло като непосредствена дружба между двама самураи. Чувствата напираха в гърдите на Матаемон, но той не даде това да се разбере по лицето или думите му — и двамата бяха самураи.

— Е, аз също много се радвам, Матаемон. Имате добър зет. Поздравявам ви от все сърце — каза Инучийо. — Вижте, знам, че нахлух неочаквано тази вечер. Нали не съм ви раздразнил?

— Не, ни най-малко — самият Матаемон получи подтик от тези думи: — Ще пием до сутринта!

Инучийо гръмко се засмя.

— Ако пием и пеем през цялата нощ, няма ли да разсърдим булката?

— Защо? Не така е била възпитана — се обади Токичиро. — Тя е много добродетелна жена.

Инучийо се приближи до Токичиро и почна да го закача.

— А сега, защо не поговориш още малко за нещо неприлично?

— Не. Извинявам се. Вече казах прекалено много.

— Няма да те пусна така лесно. Ето ти една голяма чаша саке.

— Можеш да ми спестиш голямата. Малката ще ми стигне напълно.

— Що за младоженец си? Нямаш ли гордост?

Закачаха се, все едно са деца. Но дори при толкова много саке наоколо Токичиро не пи прекомерно, както и никога не постъпваше. От детство носеше със себе си живия спомен от въздействието на прекаленото пиене и сега, като гледаше голямата чаша саке, която му натрапват, се сети за лицето на пияния си втори баща и после — за това на майка си, на която неговото пиянство толкова често причиняваше мъка. Токичиро добре знаеше мярката си. Бе отраснал в голяма бедност и в сравнение с останалите тялото му не беше издръжливо. Макар да беше още млад, внимаваше.