Ейджи Йошикава - Тайко

— Направих го. Там са и ветрилото и кутийката.

Наоколо сновяха какви ли не хора. Чия невеста е това? Чий съпруг стои там? Тези мъже и жени не бяха близки родственици, но всички работеха в съгласие, заедно.

Младоженецът, все така напълно сам в ъгъла, си помисли за лицата на всички хора тук и усети радост в самите дълбини на сърцето си. В една от стаите шумен старец се бе разприказвал за старинните обичаи при приемане на зет и взимане на невеста.

— Износени ли са сандалите на младоженеца? На такъв ден старите сандали просто не вършат работа. Трябва да отиде до дома на булката с нови. После баща й ще спи довечера в ръка със сандалите и краката на жениха никога няма да напуснат къщата.

Една стара жена се обади с писклив глас:

— Хората трябва да носят хартиени фенери. Не може да отидеш в къщата на булката просто със запалена факла. После дават фенерите на семейството на момичето и те три денонощия ги държат пред домашния олтар.

Говореше благосклонно, сякаш младоженецът е неин собствен син.

Някъде по това време в къщата пристигна вестоносец, който носеше официалното първо писмо от булката до младоженеца. Една от съпругите, с лакиран калъф за писма в ръце, плахо си проправи път през тълпата.

— Тук съм — обади се Токичиро от терасата.

— Това е първото писмо от булката — каза жената. — Прието е младоженецът да напише нещо в отговор.

— Какво да напиша?

Жената се засмя в шепи, но не му даде указание. Сложиха пред него хартия и принадлежности за писане.

Токичиро озадачен взе четката. Никога не се бе старал прекалено в писмописанието. Научи се да пише в храма Комьоджи й докато работеше в дюкяна за съдове, краснописът му бе поне посредствен, така че не се срамеше да напише нещо пред очите на други хора. Притесняваше го просто какво да каже. Накрая написа:

През тази приятна нощ и младоженецът трябва да дойде да се включи в разговора.

Показа го на омъжената жена, която му бе донесла сандъчето с принадлежностите.

— Това добре ли е?

— Ще свърши работа.

— Нали и вие сте получили писмо от вашия съпруг на сватбата? Спомняте ли си какво ви писа?

— Не — отвърна тя.

Засмя се.

— Щом сама забравяте, трябва да не е било нещо много важно.

След това облякоха младоженеца в тържествено кимоно и му дадоха ветрило.

Луната ясно светеше в ранното есенно вечерно небе, а на входните порти ярко горяха факли. Начело на шествието вървяха неоседлан кон и двама копиеносци. Подир тях следваха трима мъже с факли и после, обут с нови сандали, самият младоженец.

Нямаше разкошно сватбено обзавеждане като инкрустирани скринове, сгъваеми паравани или китайска мебел, но имаше сандък за доспехи и кутия за облекло. За един тогавашен самурай, който предвожда тридесет пехотинци Токичиро нямаше от какво да се срамува. Напротив, навярно изпитваше скрита гордост. Макар никой от хората, които му помогнаха тази вечер и които сега бяха край него, да не му бе роднина, те не бяха и наети за тази работа. Бяха дошли да се порадват на сватбата, сякаш са свързани с нея лично.

Тази вечер край портата на всеки дом в махалата на стрелците играеха ярки светлини и всички врати бяха отворени. Тук и там горяха големи огньове и хора с хартиени фенери в ръце чакаха заедно с домашните на булката пристигането на младоженеца. Майки, хванали децата си, махаха за поздрав и осветените им от светлините и пламъците лица доволно сияеха.

Тъкмо в тази минута от отсрещното кръстовище дотичаха няколко деца.

— Иде! Иде!

— Младоженецът иде!

Майката на децата ги повика при себе си и кротко ги посмъмри. Пътят бе облят от бледата светлина на луната. Детският вик разнесе вестта и сега вече никой не прекосяваше притихналата улица.

Двама факлоносци завиха покрай ъгъла. След тях вървеше младоженецът. За оглавника на коня му бяха закачени звънчета и от люлеенето напред-назад те издаваха леки звуци, като свирня на щурци. Сандъкът за доспехите и двете копия се носеха от петима прислужници. Зрелището за махалата не бе дотам лошо.

Младоженецът Токичиро имаше особено достолепен вид. Бе дребен на ръст, но външността му щеше и без изискани дрехи да подхожда на случая. Не бе толкова грозен, че да дава повод за клюки, нито пък имаше вид на мъж, който се е възгордял от ума си. Ако попитаха застаналите покрай огради и порти хора, що за човек е той, всички навярно щяха да отвърнат, че е младеж, не по-лош от останалите и подходящ съпруг за Нене.

— Добре дошли, добре дошли.