Ейджи Йошикава - Мусаши

При все че ръката на самурая беше опряна на дръжката на сабята му, Такуан не можеше да устои на изкушението да го подразни.

След това монахът се обърна към множеството и отново стана сериозен.

— Моля ви да обсъдите това помежду си и да ми дадете отговор. Какво да направим? Старицата казва, че не било достатъчно да го убием веднага, трябва първо да го мъчим. Какво ще кажете за няколко дни да го вържем за някой от клоните на кедъра? Можем да му вържем ръцете и краката и така ден и нощ ще бъде изложен на стихиите. Враните навярно ще му изкълват очите. Как ви се струва?

Предложението се стори на слушателите толкова нечовешки жестоко, че отпърво никой не успя да отговори.

Освен Осуги, която каза:

— Това твое хрумване, Такуан, сочи какъв мъдър мъж си наистина, но аз смятам, че трябва да го оставим седмица… не, повече! Нека да повиси десет-двайсет дни. Тогава аз сама ще дойда да нанеса последния удар.

Без повече суетня Такуан кимна.

— Добре. Така да е.

Отвърза въжето от стълбата, хвана го и като куче на каиш повлече Такедзо към кедъра. Пленникът вървеше кротко, с наведена глава, без да издаде и звук. Изглеждаше така обзет от разкаяние, че някои от по-добросърдечните хора в тълпата изпитаха малко съжаление към него. Вълнението от улавянето на този „див звяр“ още не бе утихнало обаче и всички с готовност се включиха в новото забавление. Навързаха няколко ката от въжето, вдигнаха го на един клон на около трийсет лакти от земята и здраво го затегнаха. Вързан по този начин, Такедзо приличаше не толкова на жив човек, колкото на голяма сламена кукла.

След като се върна в храма от планината, Оцу започна да изпитва необичайна и силна тъга всеки път, когато останеше сама в стаята. Питаше се защо е така, след като усамотението не беше нищо ново за нея. А и в храма винаги имаше хора наблизо. Сега имаше всички домашни удобства, обаче се чувстваше по-самотна, отколкото когато и да било през онези три дълги дни, прекарани на далечния връх само с Такуан за другар. Седнала пред ниската маса до прозореца с подпряна на длани брадичка, тя половин ден размишляваше над това, което изпитваше, преди да стигне до някакъв извод.

Чувстваше, че преживяното я е накарало да погледне вътре в себе си. Самотата, мислеше си, е като глада; не е вън, а някъде вътре в теб. Да си самотен значи да чувстваш липсата на нещо, нещо жизненоважно. На какво обаче, тя не знаеше.

Нито хората наоколо, нито удобствата на живота в храма можеха да уталожат чувството за изоставеност, което сега я мъчеше. В планината имаше само мълчание, дървета и мъгла, но там беше също и Такуан. Като в просветление й дойде мисълта, че този човек не е изцяло вън от нея. Думите му бяха стигнали право до сърцето й, бяха го затоплили и огрели, както никой огън или лампа не биха могли. После стигна до простото откритие, че е самотна, понеже Такуан не е наблизо.

С тази мисъл Оцу стана от мястото си. Умът й обаче продължаваше да се бори с все същия въпрос. След като реши какво да бъде наказанието на Такедзо, Такуан започна задълго да се затваря в стаята за гости със самурая от Химеджи. Трябваше също така постоянно да снове до селото с различни поръчения и нямаше време да разговаря с нея, както в планината. Оцу отново седна.

Само да имаше приятел! Нямаше нужда от много; само от един, който да я познава добре, някой, на когото да може да се опре, някой силен и заслужаващ пълно доверие. За това копнееше, желаеше го така силно, че почти бе на път да обезумее.

Разбира се, винаги й оставаше флейтата, но след като едно момиче навърши шестнайсет, в нея се появяват въпроси и несигурност, на които парче бамбук не може да отговори. Имаше нужда от близост и съпричастност към живота, който не искаше само да гледа отстрани.

— Толкова е отблъскващо всичко! — каза тя на глас, но това, че изказа чувствата си, никак не намали омразата й към Матахачи.

Сълзи покапаха по покритата с лак масичка; кръвта яростно запулсира в жилите й и слепоочията й поморавяха. Усети в главата си туптене.

Вратата зад нея безшумно се отвори. В храмовата кухня ярко гореше огънят, на който приготвяха вечерята.

— А-ха! Ето значи къде си се скрила! Седиш тук и оставяш целия ден да мине напразно!

На вратата се показа фигурата на Осуги. Изтръгната от унеса си, Оцу се поколеба за миг, преди да поздрави старицата и да й поднесе възглавница за сядане. Осуги само кимна за благодарност и седна.

— Добра ми снахо… — започна тя внушително.