Ейджи Йошикава - Мусаши

— Няма да съм доволна, ако само го убие! — извика тя и размаха един черничев клон във въздуха. — Нека първо да страда! Само погледнете това отвратително лице! — Обърна се назад към пленника, вдигна клонката си и изкрещя: — Долна, отвратителна твар! — след което го удари на няколко пъти, докато остана без дъх и ръката й увисна настрани.

Такедзо се сви от болка, а Осуги със застрашителен вид се обърна към Такуан.

— Какво искаш от мен? — попита я монахът.

— Заради този убиец беше съсипан животът на сина ми. — Като се тресеше цяла, тя изкрещя: — А без Матахачи няма кой да продължи нашето семейно име.

— Добре — продължи Такуан. — Матахачи, ако нямаш нищо против да го кажа, никога не е струвал много. Няма ли в крайна сметка да е по-добре да приемеш за наследник зет си и да дадеш на него почитаното име Хониден?

— Как смееш да говориш това?! — Внезапно гордата вдовица избухна в плач: — Не ме е грижа какво мислиш. Него никой не го разбираше. Той не беше лош, беше ми любимецът. — Гневът й наново се събуди и тя посочи към Такедзо. — Той го подведе по лош път, той го направи нехранимайко като себе си. Сега имам право на отмъщение. — Обърна се към тълпата и ги замоли: — Нека аз да реша. Оставете това на мен. Знам какво да направя с него!

Точно тогава един гръмък и ядосан вик изотзад пресече старицата. Тълпата се раздели като разцепен на две плат и новодошлият бързо пристъпи напред. Беше самият Мустакатко, обзет от нарастваща ярост.

— Какво става тук? Това не е представление! Всички да се махате. Връщайте се на работа. Вървете си. Веднага! — Последва раздвижване, но никой не се обърна да си тръгне. — Чухте какво казах! Хайде бързо! Какво чакате?

Пристъпи заплашително към хората с ръка, вдигната над сабята. Тези най-отпред се отдръпнаха ококорени.

— Не! — прекъсна го Такуан. — Няма за какво тези добри хора да си вървят. Повиках ги тук точно с намерението да обсъдим какво да се направи с Такедзо.

— Ти да мълчиш! — заповяда офицерът. — Нямаш думата тук. — Той се изпъчи, изгледа страховито първо Такуан, после Осуги и накрая тълпата и изрева: — Този Шимен Такедзо не само е извършил тежки и непростими престъпления против закона на областта, той също е беглец от битката при Секигахара. Наказанието му не може да се реши от простолюдието. Трябва да бъде предаден на властта!

Такуан поклати глава.

— Глупости!

Като видя, че Мустакаткото се готви да отговори, той вдигна пръст нагоре, за да го накара да мълчи.

— Не така се споразумяхме!

Офицерът, чието достойнство бе сега сериозно заплашено, се възпротиви:

— Такуан, ти без съмнение ще получиш парите, които властите обещаха като награда. За мен като представител на господаря Терумаса обаче сега е дълг да взема пленника в свои ръце. Съдбата му няма какво повече да те интересува. Не си прави труда дори да мислиш за нея.

Без да отговаря, Такуан започна да се залива от смях. Всеки път, когато сякаш се успокоеше за малко, веднага го обземаше нов пристъп.

— Внимавай как се държиш, отче! — предупреди офицерът. От устата му захвърчаха плюнки: — Какво е толкова смешно? Да не мислиш това всичкото за шега?

— Да внимавам ли? — повтори Такуан и пак избухна в смях. — Да внимавам? Виж, Мустакатко, да не би да смяташ да нарушиш нашето споразумение, да измениш на свещената си клетва? Ако е така, то предупреждавам те — сега и тук ще пусна Такедзо на свобода!

Селяните си поеха общо дъх и се заотдръпваха.

— Готов ли си? — попита Такуан и посегна към въжето, с което бе вързан Такедзо.

Офицерът стоеше като онемял.

— А като го развържа, ще го насъскам първо срещу тебе. Ще можете да си направите двамата един двубой. След това го задръж, ако можеш!

— Почакай сега… почакай малко!

— Аз удържах на думата си.

Такуан продължи с движенията, сякаш се канеше да освободи пленника.

— Спри, казвам ти.

Челото на самурая се осея с капчици пот.

— Защо?

— Ами, понеже… понеже… — Той почти пелтечеше. — Сега, като е вързан, няма смисъл да го пускаме, само да създава още неприятности… нали така? Виж какво ще ти кажа! Можеш сам да убиеш Такедзо. Ето… ето ти моята сабя. Само ми дай главата му да я взема със себе си. Нали така е честно?

— Да ти дам главата му ли?! За нищо на света! Работа на духовниците е да устройват погребения, но да дават другиму телата на умрелите, или части от тях… Ами нали това ще ни създаде лошо име? Хората няма да ни поверяват своите мъртви и във всеки случай, ако почнехме просто да раздаваме телата, храмовете в скоро време щяха да се разорят.