Ейджи Йошикава - Мусаши

— Хубава вечер за разходка, а, Оцу? — обади се Такуан и погледна през рамо.

— Не я намирам толкова хубава — промърмори момичето. — Къде всъщност отиваме?

— Още не съм съвсем сигурен — отвърна той с леко замислен глас, — но нека повървим още малко.

— Е, нямам нищо против.

— Не си ли уморена?

— Не — отговори Оцу, но прътът явно й убиваше, защото тя начесто го местеше от едното си рамо на другото.

— Къде са хората? Не сме видели досега никого.

— Днес офицерът цял ден не се показа в храма. Обзалагам се, че е повикал хората си обратно в селото, за да ни остави три дена сами. Как точно предлагаш да уловим Такедзо, Такуан?

— О, не се безпокой. Той рано или късно ще се появи.

— Да, но не се е показал пред никой друг. Дори и това да стане обаче, ние какво ще правим? Преследват го толкова много хора и сега сигурно е готов на всичко. Ще се бие за живота си, а той поначало е много силен. Само като си помисля за това и ми се разтреперват краката.

— Внимавай! Гледай къде стъпваш! — извика внезапно Такуан.

— О! — изписка ужасена Оцу и се закова на място. — Какво е станало? Защо ме уплаши така?

— Не се тревожи, не е Такедзо. Искам само да гледаш къде вървиш. Тук покрай целия път има диви лози и къпини и от тях на места са направени капани.

— Поставили са ги там, за да препънат и уловят Такедзо ли?

— А-ха. Но ако не внимаваме, сами ще се уловим в някой.

— Ако все такива неща ми говориш, Такуан, ще се стресна толкова, че крачка не ще мога да направя!

— За какво се тревожиш? Ако наистина попаднем на капан, аз ще се препъна първи. Няма нужда и ти да падаш заедно с мен — той се обърна назад и се усмихна. — Трябва да кажа, че са си направили страшно много труд за едното нищо. — След миг мълчание добави: — Не ти ли се струва, че клисурата се стеснява, Оцу?

— Не знам, но подминахме задната страна на Санумо преди доста време. Това трябва да е Цуджинохара.

— Ако е така, току-виж се наложило да вървим цялата нощ.

— Е, но аз дори не знам къде отиваме. Защо изобщо ме питаш?

— Я да оставим това за малко на земята.

След като свалиха вързопа, Такуан се насочи към една висока скала наблизо.

— Къде отиваш?

— Да се облекча.

На сто лакти под него водите, които се сливаха в река Айда, с трясък се разбиваха от камък на камък. Ревът достигаше горе до него, изпълваше слуха му и цялото му същество. Докато уринираше, се взря в небето, сякаш броеше звездите там.

— Ох, какво хубаво чувство! — възкликна той възторжено. — Аз ли съм се слял с мирозданието или то с мене?

— Не свърши ли вече, Такуан? — повика го Оцу. — Ти явно никак не бързаш!

Най-сетне монахът се появи и обясни причината.

— Докато се занимавах с тази работа, се посъветвах и с „Книгата на промените“ и сега точно знам какво трябва да предприемем. Сега всичко ми е ясно.

— „Книгата на промените“ ли? Но ти не носиш книга.

— Не писаната книга, глупаче, а тази вътре в мен. Моята собствена и единствена Книга на промените. Тя ми е някъде в сърцето, стомаха или на друго място. Докато стоях там, огледах разположението на местността, вида на водата и състоянието на небето. После затворих очи и когато ги отворих, някакъв глас в мен ми каза: „Иди на онази планина там“.

Той посочи един близък връх.

— За планината Такатеру ли говориш?

— Нямам представа как се казва. Онази там е, с равната поляна горе-долу по средата на склона.

— Хората и казват пасището Итадори.

— О, значи има име, така ли?

Щом стигнаха дотам, пасището се оказа малко плато, леко наклонено на югоизток и даващо отличен изглед към околността. Селяните обикновено отвързваха тук крави и коне, за да пасат, но тази вечер не се виждаше или чуваше нито едно животно. Неподвижността се нарушаваше само от топлия пролетен ветрец, който милваше тревата.

— Ще останем да нощуваме тук — обяви Такуан. — Врагът Такедзо ще падне в ръцете ми, досущ както военачалникът Цао Цао от Вей паднал в ръцете на Чу-ко Кун-Мин.

— Какво ще правим тук? — попита Оцу, щом свалиха товара си.

— Ще седим — отвърна твърдо Такуан.

— Как можем да уловим Такедзо, само като седим тук?

— Ако опънеш мрежа, можеш да хванеш летяща птица, без сам да летиш.

— Но ти не си опъвал мрежи. Сигурен ли се, че не те е обладал дух на лисица или нещо такова?

— Хайде тогава да стъкмим огън. Лисиците се боят от огъня, значи ако е така, както казваш, духът скоро ще бъде прогонен.

Събраха малко сухи дърва и Такуан ги подреди за огъня. Това изглежда повдигна духа на Оцу.