Ейджи Йошикава - Мусаши

— Да, но той може би не знае, че двамата имате уговорена среща. — Като погледна строгото лице на монаха, Оцу омекна. — Настина ли мислиш, че това ще стане?

— Естествено, че мисля!

— Но защо той да влезе право в капана?

— Не е точно така. Всичко опира до човешката природа. Духом хората не са силни, те са слаби. А самотата не е естествено състояние, особено когато при това си заобиколен от неприятели и те преследват със саби. Можеш да смяташ това за естествено, но аз ще бъда много изненадан, ако Такедзо пропусне да се отбие при нас и да се стопли при огъня.

— Не е ли това просто, което ти се иска на теб? Той може да не е никъде наблизо.

Такуан поклати глава.

— Не, не просто ми се иска. Това дори не е мое хрумване, а на един от майсторите на военното изкуство.

Говореше така уверено, че Оцу усети облекчение от толкова определеното несъгласие на Такуан.

— Подозирам, че Шимен Такедзо е някъде съвсем наблизо, но още не е решил дали сме приятели или врагове. Сигурно бедното момче е измъчвано от множество съмнения, бори се с тях и няма сила да тръгне напред или да отстъпи. Нека предположа, че тъкмо сега се крие в сянката, гледа ни крадешком и отчаяно се чуди как да постъпи. Ах, зная. Ще ми дадеш ли флейтата, която носиш на обито си.

— Моята бамбукова флейта ли?

— Да, дай ми да посвиря за малко.

— Не. Невъзможно. Никога няма да дам на някой да я докосне.

— Защо? — настоя Такуан.

— Няма значение защо! — извика тя и заклати глава.

— Какво лошо има в това да ми дадеш да я използвам? Флейтите стават по-добри, колкото повече се свири на тях. Няма да ти я разваля.

— Но…

Оцу притисна плътно с дясната си ръка флейтата на нейното оби.

Винаги я носеше близо до тялото си и Такуан знаеше колко много цени тя своя инструмент. Никога обаче не беше допускал, че ще му откаже да посвири.

— Наистина няма да я счупя, Оцу. Имал съм работа с дузини флейти. О, хайде, дай ми поне да я подържа.

— Не.

— Каквото и да става?

— Каквото и да става.

— Упорита си ти!

— Добре, упорита съм.

Такуан се предаде.

— Е, тогава с удоволствие ще послушам ти да свириш. Ще ми изсвириш ли само едно кратко нещо?

— Не искам да правя и това.

— Защо не?

— Защото ще се разплача, а не мога да свиря на флейтата, докато плача.

— Хмм — замисли си Такуан.

Изпитваше съчувствие към тази твърдоглава упоритост, така присъща на сираците и в същото време разбираше, че дълбоко в сърцата им има някаква празнина. Струваше му се, че те са обречени отчаяно да копнеят за онова, което не могат да имат, за родителската обич, с която никога не са били дарявани.

Оцу постоянно се стремеше към родителите си, които никога не бе познавала, но тя така и не бе изпитала усещането на родителската любов. Флейтата бе единственото нещо, останало й от нейните родители, единственият техен образ, който тя някога беше притежавала. Когато едва прогледнала я изоставили като захвърлено коте на терасата на Шиподжи, флейтата била втъкната в малкото й оби. Това беше единствената връзка, която в бъдеще можеше да й даде възможността да намери хора от своята кръв. Тя бе не само образ, а и глас на бащата и майката, които не бе виждала никога.

„Значи плаче, когато свири на нея!, помисли си Такуан. Нищо чудно, че така не й се иска да даде на някой да я докосне и дори сама да свири на нея!“ Изпита съжаление към момичето.

През тази трета нощ в небето за първи път се появи перленобяла луна. От време на време тя се разтапяше зад мъгливи облаци. Дивите гъски, които винаги прелитат есенно време в Япония и през пролетта се връщат у дома, явно бяха тръгнали на север; понякога крякането им стигаше до тях измежду облаците.

Такуан се сепна от унеса си и се обади:

— Огънят е изгаснал, Оцу. Ще му сложиш ли още малко дърва?… Защо, какво става? Нещо не е на ред ли?

Оцу не отговори.

— Плачеш ли?

Тя продължи да мълчи.

— Съжалявам, че ти напомних за миналото. Не исках да те натъжавам.

— Няма нищо — прошепна тя. — Не трябваше да бъда толкова упорита. Моля те, вземи флейтата и посвири.

Извади инструмента от обито си и му го подаде над огъня. Беше поставен в калъф от стар, нагънат брокат; платът бе износен, връзките одърпани, но още личеше някаква старинна изисканост.

— Може ли да я разгледам? — попита Такуан.

— Да, разбира се. Вече няма значение.

— Но защо не посвириш ти вместо мен? Настина мисля, че ми се ще повече да послушам. Просто ще седна тук ето така.

Обърна се настрани и обгърна коленете си с ръце.