Йордан Йовков - Устрем

Кавалерийската атака е дело на секунди. Тук сложният механизъм на войната е невъзможен и излишен: картите не се гледат, разстояния и ъгли не се измерват, телефоните не са потребни. Липсват даже и командите с глас. Наедно и наблизо са всички: от първия началник до последния войник. Земята кънти под тежките копита, конете нетърпеливо пръхтят. В тоя смесен шум се губи и заглъхва всеки друг звук. Но всички гледат онзи, който язди напред: за минута той се обръща назад, всички срещат строгото лице и запаления поглед, всички разбират и решителния и недвусмислен жест на ръката, която високо размахва саблята. Може би в тая минута прозвучават тръби: тревожни и трепетни ноти, които веднага замлъкват. По-нататък всичко е вече бесен порив на вихрушка, която в облаци прах се носи из полето…

Тия бързи и светкавични удари зашеметяват. Хвъркатите ескадрони се появяват навсякъде. Преди още да се разбере какво става, телеграфните линии и в най-далечни пунктове се развалят, съобщенията се пресичат, отделни дружини се избиват и разпръсват, топовете остават по пътищата, изоставени и безмълвни. Полето става несигурно и опасно и всичко, което може да се спаси, се прибира към крепостта.

Но към тая крепост бавно, но сигурно пълзят колоните на пехотата. Исполински полип, който протяга и сграбчва с корави и хищни пипала. Тая крепост е яка и надеждна. Щурмът ще трябва грижливо и научно да се подготви, може би ще се почне бавна и методична обсада. „Неприятелят изглежда уморен“ — гласи едно съобщение от Букурещ и в него звучи плаха надежда. Но тоя неприятел съвсем не мисли да почива и да се бави. Живи ядра полетяват отвсякъде към крепостта, стремителни и бесни атаки, които напомнят съкрушителните удари на древните стенобойни машини. Фортовете падат един след други, сякаш само от стихийните вълни на урата. Ужасът и паниката достигат тия граници, когато смъртта е избавление и почивка. И докато хиляди, вцепенени и бледи, слагат оръжията и знамената си — други в безумно отчаяние се хвърлят във вълните на Дунава.

Сребърното огледало на реката блещи между зелените брегове. Тая река е запомнила виденията на много векове. Тя помни и тия тълпи, които преминаваха през нея, нахално безгрижни, разюздано весели, подобно на шайка, която знае, че къщата, която ще обира, е отворена и стопанинът липсва. Великата река отрази равнодушно това зрелище. Равнодушно и безстрастно и сега тя повлече върху вълните си труповете на хиляди мъртъвци.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов или екип на abc дизайн

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том първи; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7921]

Последна редакция: 2008-05-25 08:00:00