Йордан Йовков - Виелица

Шейната се бухна в една пряспа и затъпа. Аго слезе, поутъпка снега наоколо, поведе конете и ги изкара на чисто място. След туй пак се качи. Захария се чудеше отгде Аго взема тия сили: слизал беше вече толкоз пъти, отиваше напред да гледа за път, поправяше нещо на хамутите, тикаше шейната, когато затънеше. Лицето му беше се зачернило, очите му сълзяха, едното му ухо и едната му буза бяха покрити с лед, който той не махаше.

Те бяха изгубили пътя и от два часа се скитаха напосоки из полето. Каква виелица! Понякога вятърът ще спре, като да поеме дъх. Вижда се как вали, как бързо-бързо подхвърга снегът, като че от небето се спуща гъста бяла мрежа. И отведнъж пак завие вятърът, граби снега, развява го, върти го, не може да се види на две крачки. По очите и по гривите на конете е натрупан сняг, парата от дъха им замръзва във въздуха. Гласът на звънчетата замира още при шейната, студът пронизва чак до костите. На Захария, сгушен отзад в шейната, идат вече страшни мисли — за измръзване, за вълци…

Всичко това щеше да се избегне, ако бяха си вървели право по пътя и бяха минали през Сърнено. Захария беше ходил в общината, в Пчеларово, и когато дойдоха до Сърнено, той каза на Аго да отбие и заобиколи. Захария не искаше да мине през Сърнено, защото там живееше Велико железаринът, къщата му беше край самия път. А Захария беше скаран с него и се боеше да го срещне. Сега той разбра, че е направил грешка, но беше вече късно.

„Какво щеше да ми направи Велико — мислеше си той. — В таквоз време няма да седне на пътя да ме чака.“

Шейната пак се блъсна в една пряспа, Аго пак слезе. Изведнаж, сред вятъра, лавна наблизо куче. Една къща се показа, наполовина затрупана от снега, по-нататък друга, трета. Комините димяха.

— Село, Аго, село! — извика Захария. — Е, слава богу… Слава богу…

Где бяха — не знаеха. Такова място и такова село като че не бяха виждали през живота си. Всичко им се стори като че излязло от земята, сега създадено, ново, необикновено. Влязоха с шейната в двора на първата къща. Захария скочи и, както си беше с шубата, широк, с дълги поли, натрупан със сняг, измръзнал, отиде до вратата и почука. Никой не се обади, кучето се спущаше отгоре му и лаеше. Захария почука пак: вратата се отвори — показа се Велико железаринът.

Такава голяма беше изненадата му, тъй се зачуди, пък се и уплаши, че в първия миг Захария се дръпна назад и направи движение, като че искаше да избяга. Велико схвана това и се усмихна.

— Влез, бай Захария, влез — каза той любезно. — Е, няма нищо де… Най-после, каквото било, било. Сега ти си ми гостенин… Влез, влез да се стоплиш…

Захария влезе. Стъпяше като на тръни, стесняваше се. В хаетя той почака, докато Велико викаше от вратата на Аго где да тегли шейната и как да настани конете в обора, след туй, все тъй усмихнат, мина пред Захария и отвори втората врата. Влязоха в собата — хубави светли черги, приятна топлина, бяло кюмбе, бели стени. Една млада хубава жена, висока, стройна — беше Василена, — стана, прибра набързо каквото беше работила и без да погледне Захария, мина настрана. После тя пак дойде, подаде възглавница на Захария и каза:

— Заповядайте! Седнете! — но и сега не го по-гледна.

Захария се стесняваше, оглеждаше се наоколо. Не слушаше какво му говори Велико. Сам той кое-как разправи как беше ходил по бърза работа в Пчеларово, как бяха изгубили пътя и как се бяха скитали из виелицата. Но че бяха се отбили оттук, от Сърнено, и след като бяха направили, без да усетят, един голям кръг, се озоваха пак в Сърнено — това, разбира се, Захария не каза. Добре, че дойде и Аго. Насреща му се засмя Василена, заговори му Велико. Пък и Аго беше весел.

— Ша ни изедат вълците — говореше той дебело, — обикаляме, обикаляме… Въртим се се на едно място като… въртоглави! — изпусна се Аго и се засмя високо и гърлесто.

— Е, Аго, нека тъй да се случи, че да ни додеш. Откога не съм те виждала бре. Не ни дохождаш на гости.

Василена се радваше на Аго, като на брат. Аго все повече се отпущаше и във веселието си вече се глезеше. Василена си беше същата. Но лицето и беше избистрено, чисто, черните и очи гледаха спокойно. И тя гледаше всички, но не и Захария. Като че не го виждаше, като че за нея не съществуваше.

А Захария се разприказва чак когато сложиха софрата, за да ги гостят — беше станало обяд. На два-три пъти Захария изказа съжалението си, че не се е сетил да вземе една дамаджана с вино. Той искаше да прати Аго до кръчмата, но Велико не се съгласи. Но затуй пък той взе хармониката, засвири, запя. Той имаше хубав глас, пееше, като махаше глава и размяташе къдравата си коса, после се навеждаше над хармониката, даваше ухо и слушаше. Захария се поокуражи, поглеждаше Василена. А тя гледаше пред себе си, очите и бяха спуснати надолу.