Йордан Йовков: Виелица

— Стига толкоз! — каза Велико, като затвори хармониката. — Зимният ден е къс, сега ще се мръкне. Време е да си ходите.

Не беше обичай да се подканят гостите да си ходят, но Велико го каза. Захария стана и взе да облича шубата си, Аго отиде да впряга конете. След малко отвън, като някакви птичета, се обадиха звънчетата — шейната беше готова.

— Сбогом! — каза Захария, като се пообърна около си.

— Сбогом! — сдържано се обади Василена. Велико излезе със Захария вън. Но ето че сега се случи нещо друго. Шейната наистина беше готова, но Аго, наместо да е на нея и да държи конете, беше, седнал до вратата на обора, подпрял беше глава на ръката си и стоеше там, навъсен, сърдит.

— Хайде, Аго, да вървим! — каза Захария.

Аго се намръщи повече и не каза нищо.

— Аго, ставай, че се мръкна! — подкани го и Велико. — Хайде, качвай се…

— Няма да се кача — заговори дебело Аго, като се мръщеше. — Аз тук ще седя. Дето ще слугувам на други, на вас ще слугувам, бай Велико. В чифлика няма да ида… Не ща… няма да ида…

Захария кипна, тръгна към Аго, пообърна се дори да вземе камшика. Но той видя, че Василена беше се спряла отвътре вратата и като че слушаше. Отведнаж Захария разбра защо Аго искаше да остане и каза:

— Добре, Аго, добре. Остани, като искаш…

Захария се качи на шейната и взе юздите. Конете бяха си поотпочинали и леко грабнаха шейната. Звънчетата запяха, забъбраха, засмяха се. По мекия сняг, чист и бял като опадал цвят, не се чуваше тропот, конете само се мятаха в галоп, звънците, навързани на тежки плетеници отстрани, звъняха. Шейната изведнаж се изгуби в бялата мъгла на виелицата.

Аго беше доволен, той заработи веднага, като че при Велика беше от години. Подрина на добитъка — Велико имаше два коня и няколко крави, — премете, изхвърли боклука. И все си свиркаше с уста и мъкнеше кош след кош слама. А когато Василена погледна от вратата на обора и му каза нещо, Аго взе да се смее, гърлесто и високо.

Надвечер облаците се поразкъсаха, но още валеше. И ето откъм полето се зачуха звънци, най-напред слабо, после все по-ясно и по-ясно. Показаха се високите сиви коне на Захария, мятаха се в галоп, обгърнати от снега. Шейната изви и влезе в двора.

Сега Захария беше съвсем друг, весел, засмян.

— Какво, да не миелите, че съм си ходил в чифлика? — говореше той. — Няма го майстора. В Пчеларово ходих аз, върнах се пак там, за да взема ей туй е! — Захария показа едно шише коняк. — Не мога да си ида аз, догде не почерпя приятеля си, който ме е приел и нагостил. Велико, аз те обичам… Заповядай! Пийни!

Велико не отказа и пое шишето. И от жал повече за конете, той покани Захария вътре, а на Аго извика да гледа шейната.

— Аз няма да стоя много-каза Захария. — Искам да ми направите едно кафе, едно горчиво кафе, че малко ми е такова… — Като седна на възглавницата, подадена му от Василена, той продължи: — Василена ще направи едно кафе на предишния си господар… Какво, не е голяма работа… Едно горчиво кафе, че малко ми се върти главата.

В стаята беше топло и приятно. Бели стени, бяло кюмбе, в един ъгъл сух босилек на иконостаса. Висока, стройна, с избеляло понапълняло лице, черноока, Василена минава през стаята, отива в хаетя, после пак се връща. Захария я гледа, усмихва се, натежалата му глава пада на гърдите му. „Колко е хубаво тук! — мисли си той. — Колко е хубава Василена! Защо да излизам? Къде ще ходя? Да мога да остана тук като Аго…“

Той не слуша какво му говори Велико, пресича го не на място и казва:

— Аго е хитрец! Казвам ти, че Аго е хитрец. — повтаря той и се усмихва. — Аго знай какво прави…

Велико го гледа и, току-речи, разбира думите му. Но Захария не го оставя да се разсърди и го накарва дори да посвири с хармониката. Щом Велико засвири Захария се разчувствува, просълзи се:

— Има ли песен за някой човек, който се оженил за жена с пари! — каза той. — И как страда, и как се мъчи като грешен дявол зарад глупостта си, зарад тая пуста зестра! Попей ми таз песен, братче, ако я знаеш. Аз ще послушам. Жална песен ми попей, жална!

Той въздишаше, после вземаше шишето и пиеше. И поглеждаше крадешком изпод вежди Василена, навеждаше глава, очите му се заливаха със светла влага. Усмихнат, блажен в пиянството си, той говореше като на себе си:

— Аго е хитрец. Аго знай какво прави…

Навън се чуха гласове. От вратата Аго извика, че от чифлика е дошел човек. И наистина, закачулен, покрит със сняг, със скреж по мустаците и по тънката си черна брада, влезе Марин.

— Господарю — каза той весело, но с укор, — търсим те под дърво и камък, не можем да те намерим. Аз ходих и в Пчеларово, сега от Пчеларово ида.