Йордан Йовков - Елка

Слънцето, като че спряно досега, изви на запад и престана да сипе нетърпима жар. Като мъчителен кошмар отмина тежката мараня и в широкия двор на голямата, стара къща изведнъж всичко се пробуди и оживи. Полъхна гъста, свежа миризма от белите акации, натегнали от тежки гроздове цвят, весело забръмчаха около тях златни пчели, зашепнаха тихо листата на стария орех, а над ниския плет на малката градинка срамежливо надникнаха усмихнати, червени рози. Скрити досега в бурена, плъзнаха из двора кокошки, като израснали от земята. В стрехите, спуснали дълги сенки, загукаха гълъби, а в затрънения плет на овчите кошари палави врабци отново се закараха и заспориха. Бели волски черепи равнодушно и нямо гледат с тъмните си кухи очи веселите, суетни птици и сякаш се усмихваха…

Под сянката на ореха, с разпуснат черен чюмбер и по ръкави, седеше стара жена и предеше. До нея лежеха две големи кучета. От време на време те търпеливо се обръщаха и изтракваха с големите си челюсти на досадните мухи. После пак слагаха глава на предните си нозе и спираха кротки, доверчиви очи на страта жена.

Внезапно откъм пътя долетя весел звънлив смях и, подобно на сладката миризма на белите акации, разля се и изпълни въздуха. Двете кучета излаха весело и се спуднаха към вратата. Старата жена трепна, сложи вретеното на коленете си и се загледа. Да, това е Елка. Но защо ли се смее тъй. Портите, тласнати с голяма сила, шумно се разтвориха. Боже, тоя Иво, все ще измисли нещо. Висок и снажен, цял гигант, в широките си прегръдки той носеше, като малко дете, Елка. Около него тичаха и се петлаеха в краката му две бели агънца с огърлици от пъстри синци. Русите, блестящи коси на Елка ката златни вълни се спущаха към земята, белите й ръкави, набрани до рамената, откриваха ръцете й. Тя беше обхванала шията на брата си и лудо се смееше.

— Не можеш… Не можеш…

— Искаш ли?

— Не, не можеш. Не…

Иво се спря, наведе се и сложи Елка почти на земята, без да я пуща. След това изведнъж се изправи и я подхвърли високо нагоре. Майката уплашено извика. Елка остана за минута във въздуха с развени коси и разперени ръце и отново падна в прегръдките на брата си.

— Иво, луд ли си, пусни я…

Иво пусна Елка. Тя се престори на сърдита и избяга при майка си.

— Маминко, кажи му… Все тъй си играе с мене… — После тя изду смешно устните си, изгледа насмешливо Ива от крака до глава, като че искаше да покаже колко е мъчно да се обхване с очи големият му ръст.

— У-у-у, какъв голям… Слон! Слон!

Иво се накани да я грабне пак. Елка се разсмя и скри лицето си в пазвата на майка си. Старата жена престорено се скара:

— Иво, не ставай дете, върви си.

Иво влезе в къщи. Останали сами, малките агънца тъжно заблеяха. Елка откри лице, спусна се при тях и ги замилва.

— Ах, милите… Те ми се уплашили… Уплашили се…

— Елке, заведи ги вече в стадото. Огладняха.

— Не са гладни, мамо. Колко захар им дадох само.

— Заведи ги, послушай… Стига толкова.

Старата жена беше сложила пак вретеното, унесено загледана в Елка. Тихо блаженство и радост огряваше бледното й, сухо лице. Боже, колко хубава е нейната едничка дъщеря. Вече цяла мома. Какви коси. Това са същите нейни коси, когато беше млада. Ни една мома нямаше коси като нейните. За тях и песен бяха наредили. А очите на Елка! Тия сини бистри очи, с дълги, гъсти ресници. Да, това са неговите очи, очите на баща й. Той не я знае почти. Колко би се радвал той, ако можеше да я види сега. Тя беше тъй малка тогава. Не, той може би я вижда оттам и мъчно му е за нея. И може би той иде. В бурните, черни нощи, когато вятърът чупи акациите на двора, той иде и, спрян до тъмния прозорец, дълго гледа едничката си дъщеря. Колко е хубава! Колко е пораснала…

От къщи излезе Иво, нарамил дълга коса. От петимата братя той беше среден по години, но най-едър, най-снажен от всички. И малката, нежна Елка изглеждаше до него като слаба, тънка фиданка до вековен, клонат дъб. Но тя обичаше най-много него. Той беше весел и добър и толкова силен. Носеше я на ръце, играеше с нея, като дете. Усмихнат, той се спря пред Елка.

— Елка-зелка, хайде…

Елка погледна майка си. Хубавите й сини очи, засенени от дългите ресници, питаха и молеха тъй силно и нежно. Можеше ли нещо да й се откаже.

— Остави агънцата само и се върни. Иво, събирай си ума, да не я завлечеш със себе си.

— Не, маминко, ще се върна…

И тя се затече и стигна Ива. Макар сама доста висока вече, Елка едвам стигаше ръката на брата си. Подир нея тръгнаха двете й бели агънца. Елка се спря, пусна ръката на Ива и грабна малките агънца. Те са още тъй слаби и тъй безпомощно и мило я гледаха…