Йордан Йовков: Грешница

Откъм края на селото, отвъд градините, в които се белееха цъфнали овошки, се чу песен. Пееше с все сила мъжки глас, звучен, радостен, глас на млад, влюбен човек, и Славенка, най-младата дядо Иванова снаха, както простираше пране на двора, спря и се ослуша: поусмихна се, черните й очи светнаха, но тозчас, като че хваната от някого за какво мисли, тя се възви и погледна към къщи: слава богу, свекърва й, баба Иваница, не беше я видяла. На чардака се полюшваше от топлия вятър едно червено пасмо, изнесено още припролет за мартеница, но там нямаше никой.

На двора, недалеч от Славенка, мъжете оправяха жито, но от тях, от свекъра си дяда Иван и от мъжа си Бърни, Славенка нямаше страх. Към тях тя дори не погледна, но и те като че не я виждаха. Прав още, макар че беше минал седемдесетте, як, широкоплещест, с бяла коса, която се подаваше изпод калпака му равно, а след туй се закъдряше нагоре, дядо Иван пъргаво тръскаше назад-напред тежкия дармон, под който, като злато, течеше житото. Бърни, мълчалив като баща си, тантурест и набит, събираше отвяното жито, мъкнеше на гръб още чували откъм хамбаря.

Славенка свърши надве-натри с прането и като хвърли още един поглед към чардака, към червеното пасмо, дръпна се да се позакрие, до стената на обора. Тук беше топло, напечено от слънцето, в цъфналата слива, която беше току пред Славенка, бръмчаха пчели. След като беше позамлъкнал, гласът пак запя, издигна се нависоко като птица, разля се. След туй млъкна и сега, тихо наистина, но много ясно, чу се хармоника, която повтаряше същата песен. Билял беше, той пееше, той свиреше. Славенка слушаше усмихната.

— Хубаво, булка, хубаво — скръстила си ръце и сто-о-иш!

Славенка като че се събуди от сън: жълтото, гъсто набръчкано лице на баба Иваница беше пред нея.

— Свърших с прането — измънка Славенка.

— Че като си свършила прането, друга работа нямаш ли?

Славенка наведе очи, не се обади и отмина. Но усмивката не се изгуби от лицето й. Преди да си влезе, тя се обърна и потърси с очи баба Иваница, проследи я с поглед, докато минаваше покрай плета на градината, и весело, със злорадство си помисли: „Ох, само да знаеше кой е тоз Билял и защо съм седнала да го слушам, на късчета ще ме направиш. Ама не знаеш… Не знаеш…“

Славенка беше слабичка, дребничка, но лицето й беше хубавко и в черните й очи светеха пламъчета. За баба Иваница снаха й беше глупава: мълчи, подсмихва се, заплесната, не мислеше за туй, което те мислеха, далеч беше от грижите им, от работата им. Всеки ден баба Иваница й се караше.

— Остави булката — казваше на шега, но без задна мисъл дядо Иван. — Добра е тя Славенка, само че… ума й е малко детински…

Друг път, за да я защити от баба Иваница, той казваше:

— Кажи и, Славенке: малка съм, кажи, почакай да порасна.

Старецът се шегуваше, но беше добър и Славенка го почиташе.

Към обяд мъжете натовариха пречистеното жито на колата и отидоха да сеят. Не се виждаше и баба Иваница. Без да се бави, Славенка излезе от къщи, прекоси градината, от тяхната градина мина в друга градина, оттам — в една тясна уличка, повървя из нея и отведнаж се намери вън от село. Тук, под голямата черница, между дебели, извити корени, беше седнал Билял и свиреше с хармониката си. Купчина деца бяха се насъбрали наоколо му. Славенка се спря насреща до плета и застана тъй, че да може да се вижда.

Децата се разбягаха. Билял ги гонеше, като махаше с едната си ръка, а с другата държеше хармониката под мишницата си. Като разгони децата, той се засмя и тръгна към Славенка. Че беше циганин, то си личеше, но беше млад, засмян. Челото му беше изпъкнало, подуто от едната и другата страна, лъснато. Над черната му коса, много назад, беше килнат фесът му и чудно беше как се крепеше.

— Къде се губиш, Билял? — каза Славенка. — Що не доходяш?

Билял се засмя:

— У вас ли да дода? Ами Бърни? Бърни ще ме заколи.

— Мълчи бре… Слушай, Билял. Нощес се събудих, чух ти хармониката. Де миткаш, ей? Аз и одеве те чух, като пееше…

Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.

— Слушай, Билял… — Започна пак тя — не мога веке да трая… Ела по-близо бре, проклетнико! Гледай го какъв е… Бе пристъпи!

Но Билял погледна в земята и каза:

— Върви си. Дъртата те гледа, баба Иваница. Ей я там ѐ! Върви си по-скоро!

Сам той тръгна из пътя. Славенка се обърна, видя баба Иваница и като че нищо не е било, тръгна към нея.

— Хубаво, булка, хубаво! — каза баба Иваница, като стисна устни и заклати глава. — Да приказваш тука с един… циганин! Хубаво, хубаво. Аз ми казваха хората, ама не вярвах… Върви си в къщи, чумо недна! — Изкрещя тя и посегна към хурката си. — По-скоро си върви!