Йордан Йовков: Грешница

Усмихната, както винаги, с трескав огън в черните си очи, Славенка забърза към къщи. След нея се върна и баба Иваница. Още същата вечер, като си додоха мъжете от нивата, тя им разправи всичко. За пръв път дядо Иван не се пошегува и остана замислен. Бърни само се усмихваше с някаква крива, гузна усмивка, като че не вярваше. Но вечерна, като останаха сами, той хвана Славенка за косата, задърпа я и я заудря с плесници.

От тоя ден нататък Славенка разбра, че Бърни я следи. Нощем искаше да стане, но усещаше, че той не спи — и не смееше. Денем баба Иваница (Бърни беше й поръчал) не снемаше очи от нея. Всяка нощ като лежеше с отворени очи и затаен дъх, тя чуваше вън по месечината да свири и да се отдалечава хармониката на Биляна. Веднаж тя се изплъзна, излезе на двора, но чу стъпки зад себе си: беше Бърни.

— Ще те убия! Ще те убия! — шептеше той и я удряше.

И пак, като че нищо не беше се случило, на другата сутрин дядо Иван и Бърни работеха. И двамата бяха навъсени и мълчаливи, работата им сякаш нямаше край. Мъката на Славенка преля. По бял ден, без да се пази от когото и да е, излезе от къщи и като луда, спусна се тичешком към края на селото, към дола, където от три години насам всяка пролет циганите забиваха шатрите си. Когато стигна над дола и надникна отгоре — циганите ги нямаше. Останали бяха сухи утъпкани кръгове, загаснали огньове, дрипи. Славенка погледна надолу из пътя: при един завой тя зарна натоварени магарета, деца. Разбра, че е циганският керван — циганите си отиваха. Тя се обърна пребледняла, но не да се върне — за нея връщане нямаше. Тичешката, както беше дошла, с пламнали очи, тя се спусна надолу из пътя…

След ден-два стражарите доведоха Славенка и Биляла в село. Не само по-старите синове на дядо Ивана, оженени и отделени от него, скочиха срещу циганина и срещу снаха си. Цяло село беше на крак и стражарите с голяма мъка можеха да запазят Славенка и Биляла да не ги разкъсат.

— Дайте ги на нас — викаха, — ний ще ги съдим!

— Пуснете ме, пуснете ме да ида при него! — ревеше един.

— Не я е срам!… С един циганин!…

— Деца има… Как не й дожаля за децата…

— Да я гледаш, шепа чиляк, а пък. Ама очите й, очите й виж как играят…

Понякога тълпата селяни стояха настрана, понякога всички се втурваха напред, блъскаха се, викаха, виждаха се сопи, юмруци. И пак избягваха всички назад пред дулата на пушките. Премазан, с разкървавено лице и гологлав, Билял се притискаше ту о единия, ту о другия стражар и очите му, разширени от смъртен страх, с увеличено бяло в тях, не се откъсваха от разярените селяни. Славенка беше по-спокойна. Тя като че никого не виждаше и никого не познаваше.

Затвориха Биляла някъде настрана, в отделна стая в общината, а Славенка я въведоха при кмета. Нахлуха тук и селяните, колкото можаха да влязат и колкото се побраха в стаята. Измъчена, пребледняла, Славенка мълчеше, гледаше надолу. Понякога, като разбереше какво я пита кметът, отговаряше с една-две думи. Понякога и не чуваше какво й говорят. Други трябваше да я побутват и да я събуждат като от сън.

Дядо Иван не беше дошел. Бърни беше, но той не дигаше очи от земята и мълчеше. Баба Иваница викà, кълнà, хокà Славенка, нахвърли се и върху Бърня.

— Що мълчиш като пукал? — каза му. — Кажи и ти нещо, мъж си.

Бърни не подигна очи. Баба Иваница помълча и с друг, променен и трогнат глас, каза:

— Стига, сине, стига сме разсмивали хората. Прибери си булката и я заведи в къщи. Прости й.

Всички млъкнаха и се спогледаха.

— Как тъй ще й прости! — извика някой. — Такава жена прибира ли се?

— Чуваш ли, Бърне, какво ти казвам? — по-троснато и по-високо каза баба Иваница. — Прибери я, прости й. Не го казвам от себе си, баща ти каза да ти кажа.

Дори Славенка разбра що става и подигна черните си очи. Селяните мълчаха и гледаха какво ще прави Бърни. А той стана, тежък, тромав, и като погледна Славенка не направо, а отстрани, каза й:

— Хайде ма! Върви си у дома!

Славенка тръгна пред него.

— Добре, добре, прости й — говореше кметът. — Прости й тоз път…

Славенка вървеше като замаена пред Бърни и баба Иваница, глъчката на селяните оставаше назад. Колкото можеше, Славенка мислеше за туй, което я чака: свекървата няма да й прости, Бърни ще я бие. А свекърът, а дядо Иван, какво ще каже той? Тя го виждаше, че ги чака, застанал отвъд вратника, на двора. Славенка тръпнеше от страх и от срам.

Те дойдоха до дядо Ивана и се поспряха. Той стоеше прав, пребледнял, със строго и замислено лице като на икона. Славенка чакаше да каже нещо, а той се извърна, обърна се гърбом и нищо не каза. Славенка едвам сега разбра, че е сгрешила, че няма да й простят никога, че е изоставена от всички. Тя се свлече на земята, припълзя в краката на стареца и извика: