Йордан Йовков - Ревност

Като излезе от Енювото кафене и се запъти към дома си, сърдит, с разперени ръце и с издадени напред рамене, като че се готвеше да се бори с някого, Агата стигна до прелеза, който беше между неговата къща и къщата на съседа му, един тесен проход, като малка уличка, през която се влизаше отзад в двора му. Тук той изведнъж чу весел, звънлив смях — смееше се Минка, жена му. Агата се спря, отби се настрана и се прилепи до стената. Той беше забелязал, че понякога Минка приказваше с Генда, Велковия син, съседа му, и беше решил да я издебне и хване. Наистина, това негово подозрение му се виждаше несправедливо и скоро го забравяше, но сега беше сърдит — бяха го надвили на карти, а освен туй и някой го закачи и отдалеч му подхвърли дума за Минка. Агата замълча, но сякаш ястреб закълва сърцето му и оттогаз нито му вървеше в играта, нито можа да се успокои.

Предпазливо, като се държеше близо до стената, той подаде глава напред и надникна: в двора, пред къщи, нямаше никой. Четири стари салкъма се изправяха пред къщата, два от едната страна и два от другата. Над черните дебели дънери се зеленееха млади и крехки, току-що развили се листа, под тях в малката, оградена с нисък плет градинка имаше тръвни с пчели, из напечената от слънцето земя бяха наболи месести стръкове от лалета и божур, още нецъфнали. Къщичката, ниска и продълговата, чисто варосана отпред, със сини первази около прозорците — спретната и хубава, „да я шибнеш, ще тръгне“ — такваз стана тя, откакто влезе в нея Минка. Агата със стиснато сърце помисли, че над това тихо, спокойно гнездо може като гръм да падне злото, да го помрачи, да го запусти. Но той не беше видял Минка и все я търсеше с очи. Пак се чу весел смях и Агата видя Минка отвъд градинката и салкъмите, в самия ъгъл на двора, между двата плета, със сухи черни тръни отгоре. Минка беше на слънце, ръкавите й бяха запретнати и откриваха ръцете й, бели и заоблени; снагата й отзад изглеждаше понапълняла, но още си беше гъвкава и стройна, ръченикът й беше възбърнат нагоре и откриваше шията й, русите й коси светеха на слънцето. Отвъд плета се виждаше мургаво младежко лице, яркочервени устни и над тях — черни като пиявици мустачки. Сърцето на Агата заби, той и без туй си дишаше тежко, защото казваха, че бил имал астма, но сега като че взе да са задушава. Минка предпазливо простря бялата си ръка над тръните и подаде нещо на момъка. Тоя се отдели от плета и си отиде. Като се връщаше Минка в къщи, Агата можа да види отблизо лицето й — усмихнато, светнало и зарадвано. Такова е лицето на жените, когато още мислят за греха си и смятат, че никой не ги е видял.

Нещо удари сякаш Агата по главата, нещо се спусна отпред по челото му и за миг пред очите му притъмня. Той пристъпи настръхнал, страшен, готов да убие човека. Но съвсем отблизо го гледаха очите на Минка, зеленикави, ясни, лъчисти, гледаха го и весело, и невинно и тоя поглед смути Агата. Той се повърна и тъй като гневът му още не беше утихнал, забърза, без да знае де отива, запъти се към къщи, после се върна и тръгна пак към обора. По едно време спря и извика на Минка:

— Вземи да се облечеш! Приготви се още сега, че ще впрегна каруцата и ще идем у майка ти. Хайде обличай се!

Все тъй весело и невинно, но с още по-голямо учудване в очите, Минка го гледаше, без да продума.

— Не чуваш ли ма? Що стоиш? — кресна й Агата и пак забърза из двора.

Минка разбра, че Агата е ядосан. Тя не знаеше какво толкоз го е разсърдило, но от опит беше научила, че най-добре в такива случаи да си мълчи и да се подчинява. От друга страна, добре е, че ще идат у майкини й, защото тя сама беше го искала. Без да каже нещо, но и без да се уплаши, тя влезе в къщи и взе да се стяга за път. Агата отиде да изкара конете от яхъра.

Агата беше един особен човек, това всички го знаеха. Нямаше повече от трийсет години, набит, снажен, широкоплещест, с голяма глава и дебела шия. Червеното му, малко кьосаво лице беше широко, сбръчено, сплъстената му гъста коса закриваше ниското му чело и падаше до над очите му. Ленив беше, тежък на приказки, безкрайно добродушен, когато не е разсърден, затуй на всички, на по-стари и на по-млади от него, казваше „ага“ (бати). Оттук му беше излязъл и прякорът — Агата. Но той беше необикновено як и силен: веднъж на кладенеца, като се разсърди, сграбчи едно даначе през краката, издигна го, като да беше агне, и го преметна оттатък олука. А инак беше търпелив и не само оставяше да го закачат, но и сам се мъчеше да разсмива селяните. Можеше да подигне стол със зъби, бореше се. Понякога напълваше устата си с газ и като я духаше навън на ситни капчици, както правят калпакчиите, запалваше я с клечка кибрит и из устата му захващаше да излиза пламък, като из устата на ламя. Това произвеждаше поразително впечатление, защото Агата го правеше вечер и лятно време.