Йордан Йовков: Ревност

След час-два Агата се върна пак. Тоя път в каруцата беше още млада наглед жена — майката на Минка. Конете на Агата бяха капнали. Когато ги вкара в яхъра и ги върза, единият само помириса сеното, не хапна, а прегъна нозе и се опита да легне. Агато го накара да се изправи, попогледна го и излезе.

Къщата беше се развеселила — глъчката на трите жени се чуваше отдалеч. Агата се вмъкна тихо, като срамежлива гледаше към земята и сякаш снишаваше широките си плещи, та да не се забележи. Щом прекрачи прага, спря се и се изправи до вратата. Завита с черга до над гърдите, отслабнала, с кротко, пребледняло лице, Минка лежеше на одъра. Тя обърна само очите си към Агата и леко-леко се позасмя. На Агата пък се доиска да плаче, но се удържа и остана на мястото си.

Жените го забелязаха и го повикаха. Агата пристъпи, но не знаеше какво да прави, де да седне, какво да каже.

— Какво гледаш, какво ходиш като мечка, хей Василе — засмя се баба Мавродийца, после се наведе и кога се повдигна, в ръцете й беше детето — мъничко детенце, повито и стегнато. — Виж си юнака! Виж си рожбата! — каза баба Мавродийца.

Агата погледна малкото личице. Очите бяха затворени, но мъничките устица зашаваха, като че бозаят. Агата пристъпи на един крак, пристъпи на другия, усмихна се гузно и много не се зарадва. Жал му беше преди всичко за Минка. И докато жените ходеха насам-нататък и шетаха, той стоеше настрана и чакаше да остане сам с Минка, та да й каже нещо. Най-после баба Мавродийца, след като беше се блъсвала веднаж и дваж о него, разбра най-после какво иска и повика жените вън в хаетя. Агата доде близо до Минка.

— Минке… таквоз — започна той — Аз лошо направих…

— Какво, Васьо?

— Дето правех онез работи из пътя… туй… с брадвата, с въжето… аз те плашех.

— Мислиш, че не разбрах ли? Колко беше смешен!

— Аз зарад Гендо Великовия го направих. Видях те, като приказваше с него…

Минка отвори широко очи, изгледа го продължително, след туй се засмя.

— Ти му даде нещо — каза Агата.

Минка го гледаше все тъй усмихнато.

— С какви очи си гледал! — каза тя. — Не беше Гендо, а Колю беше, на кръстник Вълчана. Ух бре, не те е срам! Човека ние венчавал, а ти… Какво съм му дала? Дадох му една чашка кафе — заела го бях от кръстницата.

Агата слушаше с отворени уста. Влязоха жените и се заловиха пак за работата си. Агата стана, изправи се и усети как се разлива по снагата му страшната му сила. Сърцето му преливаше от радост, искаше му се да вика, да чупи нещо, да се сбори с някого. Какво да направи? Да вземе ли да дигне някой стол със зъби и да направи малко смях на жените? Или — да се нажабури с газ и кибрит, а? „Не, не бива — каза си той. — Минка не дава, ще й мирише на газ.“ Щастлив, усмихнат, той седна до огъня в хаетя, припече се и взе с разтреперени ръце да си прави цигара.

Малко по-късно той пак влезе при Минка и, развеселен, успокоен, още от вратата попита, като показваше с очи към детето:

— Какво прави агата, спи ли?

Минка се усмихна, а баба Мавродийца му махна сърдито с ръка да излезе.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: екип на abc дизайн, Иван Иванов, Essme или Елина Мирчева

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том трети; „Български писател“, С. 1977. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7846]

Последна редакция: 2008-05-23 21:00:00