Йордан Йовков - Вълкът

Щом Нейчо се показа от вратата навън, вятърът го забрули по лицето, като да беше го дебнал, задави го, напълни му очите със сняг. Той се сви още с първите си крачки и заподскача, като гледаше да стъпя там, гдето снегът беше извян и се показваше суха замръзнала земя. Като минаваше по малкото дървено мостче над вадата, върбите от двете му страни зашумяха и замръзналите им клони зачукаха звънливо, като че бяха стъклени. „Какъв студ!“ — каза си Нейчо и още повече се сви. И да беше по-добре облечен, а то — с тоя изтъркан и оръфан ямурлук, препасан през кръста с вет, също такъв оръфан пояс. Под мишницата си той беше стиснал къса тояга. Мислеше си да вземе брадвата, но брадвата се носи мъчно, трябваше да я държи провисната на ръката си, не може и да се подпира с нея. Пък и какво ще каже, ако го попитат защо я е взел, няма ли да му се смеят, че е понесъл брадва да се брани от вълците? Кого са изяли вълци досега?

Той се обърна и погледна назад. Облачно беше, но зад облаците имаше месец, пък и от снега беше видело. Селото едвам личеше, наполовина затрупано от преспи. Ни един прозорец не светеше, не лаяха кучета. Можеше да има час-два, докато съмне, а и петли не пееха. Всичко се сгушило на топло и мълчи. Нейчо забърза пак из пътя. Трябваше да мине по баиря, защото там е извяно и по-лесно се върви.

Ако не той, а друг би се решил да тръгне в такова време за града, би го сметнал за луд. Какво да прави? Друго лесно нямаше. От три-четири деня той не беше се връщал в къщи. Нямаше добитък, нямаше нищо. Работеше на Сираковата мелница, когато му дадяха работа — разтоварваше плява, с която палеха казана на мелницата, пренасяше чували, гледаше конете. Плащаха му по някой и друг лев, които той вземаше отнапред и винаги оставаше длъжен. Като се върна снощи в къщи, намери детето си болно. „Е, дете е — беше си помислил, — ще почакам ден-два и ще оздравее.“ През деня минал фелдшерът и оставил рецепта. А пари? На сутринта мислеше да потърси отнякъде и да даде рецептата на някого, който отива в града. А можеше и на детето да подобрее дотогаз. През нощта го събуди плач — плачеше Антица.

— Нейчо, детето ни отива, Нейчо. Я стани да видиш какъв огън има, изгоря горкичкото. Нейчо, какво да правим сега. Нейчо…

Какво можеха да правят? Нейчо стана, гледа детето, сърцето му се къса. Ходи из къщи, мисли. Антица се навела над детето и плаче, и нему очите овлажняват. Без да мисли повече, той изскочи в хаетя и започна набързо да се стяга за път. Когато облече оръфания си ямурлук и си тури ръкавиците с продупчени пръсти, готов вече да тръгне, той не се реши да влезе в одаята — мъчно му беше да погледне детето, — а от хаетя извика:

— Антице! Аз тръгвам, отивам в града.

— Върви, Нейчо, върви. И да не се бавиш, Нейчо, по-скоро си ела!

Тя каза още нещо, но го каза с плач и Нейчо не го разбра. И ето го сега, по среднощ, в тая виелица, отива в града. Отива, а за най-важното не беше помислил. Рецептата на фелдшера беше взел, а пари? Пари нямаше. Пари той никога не е имал. Да беше поискал от някого, но от кого? Кой има и кой ще му даде? На такъв сиромах човек, като него, свит, мълчалив, кой ще му зачете думата, пък и той и не умее да си поиска, както трябва. Можеше да измоли нещо от мелницата, но мелницата оттук е на десет километра, а градът на петнайсет. По-добре е да иде в града. Може да се примоли на ханджията, на дяда Атанаса. Той е добър човек, може да му даде. Може и да каже в аптеката, че е крайно беден, може… ще види там какво ще прави, стига да стигне в града.

Беше излязъл на височината и пред него се откри бяла равнина, вгъната малко към средата. Наоколо — мъгла, студ, пустия. Сега разбра, че е в къра, че е сам, че е страшно. Да се върне ли? Може ли? Къде ще се връща! Той забърза напред, оглежда се наляво, оглежда се надясно. Някъде се заклати сух бурен, някъде се затъмнее гола черна земя, Нейчо изтръпва. Вятърът се усилва, бие го в гърба, развява ямурлука му, развява снега наоколо и го посипва като пясък. Някъде Нейчо ще се поспре, ще се ослуша, ще чуе как бие сърцето му и пак ще забърза напред.

Изведнъж, при едно ново засилване на вятъра, той чу далеч някъде да вие въл, проточено, издебело, зловещо, и секна из един път, като че глътнат от бурята. Миг-два нищо нямаше. Но ето че по-настрана и като че по-близо се обадиха други, но не виеха, а джавкаха и квичаха като кучета. Вятърът отвя и тия свирепи и кръвожадни гласове. Нейчо в страха си най-напред се повърна и взе да бяга назад, после се спря, дойде на себе си и с удвоени крачки забърза напред. Сърцето му заудря в гърдите като чук. Забрави за студа, не чувствуваше умора. Вървеше бързо и се оглеждаше на всички страни, поглеждаше и назад. Донякъде го успокояваше мисълта, че вълците виеха зад него и че добре е, че върви в противната посока. На едно място, като се обърна, видя, че нещо черно, топчесто се мярна в мъглявината. Нейчо изтръпна. Но той не видя вече нищо и си помисли, че вятърът ще да е подгонил някой от тия валчести тръне, които есенно време прекосват полето.