Йордан Йовков: Вълкът

Той навали в една долчинка и когато беше долу, в най-ниското, нещо го накара да се обърне: горе на брега стоеше вълк! Голям като теле, спрял се и го гледа. Ушите му щръкнали, опашката до земята. Козината му се мъти от вятъра, посипана със сняг. Нейчо — като насън вече — направи няколко крачки, вълкът тръгна след него; Нейчо се спря, спря се и вълкът. Обхванат не от смелост, а от страх, от отчаяние, Нейчо извика, както се вика на куче, и усети как по цялото му тяло го избиха тръпки, като че го прободоха игли. Гласът му излезе слаб. Вълкът нито трепна. Стоеше и го гледаше.

Нейчо остави пътя и удари направо. Не смееше да бяга, защото можеше да накара вълка да се хвърли отгоре му, но бързаше колкото имаше сили. Беше чувал, е мнозина са се спасявали от вълци, като за разпасвали поясите си и са ги пущали да се влачат. Обърна се и тъй като вълкът още не беше излязъл от дола, той посегна да разпаше пояса си, но усети, че навоят на единия му крак е разслабен. Той се наведе, за да стегне вървите си, които бяха се развили, и първото движение на ръката му около крака срещна на земята нещо меко, набъбнало. Той го взе и го погледна отблизо: вета мешинена пунгия, ръцете му напипваха пари. Той я стисна в ръката си, но не завърза вървите на навоите си — те се влачеха след него из снега, като дълга черна змия. Една светкавичне мисъл мина през ума му: не бяха ли го спасили тия върви, както се влачеха след него?

Той забърза напред, обърна се и мислеше, че вълкът е вече зад него, а го нямаше. Като вярваше, че все ще се покаже, за да спечели време, докато го няма, той удари на бяг. После се обърна пак: вълка и тоя път го нямаше. Още на един-два пъти той премина тичешката доста голямо разстояние. Изведнъж пред него заскърца кола. Огледа се и разбра, че е излязъл на шосето. Една каруца вървеше пред него, виждаше се и човекът на нея. Тогава Нейчо се спря. Разсъмваше се. Той отвори кесията и погледна: имаше доста пари; не ги брои, но разбра, че не са малко. Като отвори средното, малко отделение на пунгията, където се надяваше да има някой наполеон, той намери там един човешки зъб. Затвори пунгията и я скри в пояса си. Като че не се зарадва много и усети, че умората се свлеча по тялото му и едно широко спокойствие го обхваща. Той завърза вървите на навоите си и като се изправи, изтри с длан едното и другото си око, защото и из двете беше потекла по една сълза. След туй взе тоягата си и без да бърза, тръгна по шосето.

В града не се отби никъде и отида право на аптеката. Когато седна до разпалената печка и от замръзналите му цървули потекоха вадички вода, той едвам тогава усети колко е уморен и му се додряма. Аптекарят, като приготвяше лекарствата, често поглеждаше тоя селянин, беден, както се виждаше, малко кривоглед, с отпаднала пръстено лице, очертано от малка черна брада, с оръфан ямурлук, запасан отгоре с червен пояс.

— Как дойде в таквоз време? — попита го той. — Не ти ли беше студено?

— Като върви човек, стопля се — каза Нейчо и като помисли малко и се поусмихна, добави: — Видях един вълк.

И той разправи как вълкът беше вървял подире му и как навярно бяха го спасили вървите му, които случайно бяха се развързали. Един-два пъти отвори уста да разкаже и за парите, които беше намерил, но кое-как се въздържа.

Същата история, с много по-големи подробности той разказа и в хана, като се хранеше, на дяда Атанаса. Ханджията, добродушен старец с голям червен нос, надупчен от някаква болест, го слушаше внимателно и с голямо участие.

— Детето ти е имало късмет, че си се отървал — каза му той. — Хайде сега, нахрани се, па тръгвай, че, виж на, времето се развали. В таквоз време вълците и деня излазят.

Нейчо погледна през прозореца: вън валеше нов сняг, въртеше се нагоре-надолу, като че във въздуха бяха се разхвърчали бели мухи. Както хубаво беше разположен сега, Нейчо не усети никакъв страх. Нему страшно му се искаше пак да разкаже за пунгията с парите. Но поразпален от виното, в ума му светна нещо, той се поусмихна и си каза: „Вълкат не ме изеде, ама ако кажа, че съм намерил пари, тез хора ще ми ги вземат.“ Замълча си и повече не каза нищо.

Той се разплати и си тръгна. Докато вървя из града, никъде не се спря, никъде не погледа. Само пред джамлъка на един манифактурен дюкян постоя и погледа. Наредени бяха там свирчици, кончета, каручки. Имаше една хубава кукла с червена рокличка и сини очи. Нея гледаше Нейчо, като стоеше отвън на снега, и се усмихваше. Не мислеше да я купи, но му беше драго да я гледа и си мислеше, че и детето му също би се радвало, ако я видеше.