Надвечер един ден Гроздан се върна от града. Той си идеше пеш, носеше ямурлука си преметнат на рамо върху тоягата си и караше пред себе си едри два вола. Като минаваше покрай кръчмата на Къня, оттам излезе дядо Недко и щом го видя, дигна ръце, запя нещо и започна да играе, като политаше ту насам, ту нататък. Както се виждаше, иконописецът празнуваше оздравяването си. Йордан ковачът излезе да го прибере. Гроздан поприказва с тях, усмихнат, весел след това подкара пак воловете си към къщи.
Отколе в къщата на Гроздана не беше имало такава радост. Най-напред се показа Добри, оздравял вече, забеляза баща си и хукна тичешката насреща му. Тоя път той не питаше какво са му купили от града, а радостно гледаше големите и хубави волове, черните и влажни очи на които сякаш го познаха и говореха, че отсега нататък те не са чужди помежду си, а свои. Излезе и Петра. Като пристягаше ръченика на главата си, тя бързаше срещу Гроздана усмихната, развълнувана. Всички влязоха в двора. Огладнелите животни лакомо заскубаха високата трева, като протягаха сините си езици и самодоволно и тежко пръхтяха. Разположен и весел, Гроздан даваше къси отговори на запитванията на жена си за цената на воловете, за възрастта им, за селото и за името на човека, от когото беше ги купил. Малкият не се отделяше от тях, пазеше ги и ги подкарваше из двора навсякъде, където имаше по-добра трева. Петра изнесе ярма в едно корито. „Нека си похапнат, каза тя, път е вървял добитъкът.“ И двамата, майката и синът, стояха настрана и гледаха. С полупремрежени очи, воловете лакомо ядяха ярмата, обръщаха се и кротко поглеждаха към тях. В тия неми погледи ясно се четеше примирението и привързаността им към новите стопани.
Гроздан беше влязъл в къщи. Като се увери, че никой не го вижда, той извади един плосък и кръгъл вързоп, грижливо скътан в голямата му торба. Без да го открива, той само го огледа, увери се, че нищо не е повредено, отвори сандъка и го тури в него. Някакво особено благоговение имаше в движенията му и една странна усмивка стоеше на устните му. В тая минута някой го повика отвън. Гроздан излезе. Беше дошъл и Монката. И той наедно с Петра и Добри гледаше воловете.
— Хубави са, много хубави — говореше той. — Нека да са живи.
С окото на опитен и вещ познавач той ги оглеждаше, определи безпогрешно възрастта им, откри сума добри качества у тях. И радваше се повече от всички.
Още преди да иде в града, Гроздан беше предложил на Монката да се сдружат и да работят занапред наедно. С единия чифт волове, които той щеше да купи, и с двата коня на Монката можеше да се кара един малък плуг. А това стигаше и на двамата. Добър и сговорчив, Монката беше се съгласил на драго сърце, макар в душата си и да разделяше съмнението на всички, че Гроздан не тъй лесно ще се отучи от предишния си живот и ще заработи.
— Е, Монка, стоиш ли си на приказката? — обърна се към него Гроздан и го отведе настрана. — От днес нататък ний вече сме съдружници с тебе. Трябва да започнем.
— Да приберем жетвата, ще почнем — съгласи се Монката.
— Не, отсега още.
— Как отсега?
— Аз нямам сято — поясни Гроздан, — нямам и друга работа. Дето ще отида да работя на хората, и тъй ще сме наедно, да приберем твоето. Ще го поженем, ще го овършем. То си е твое, разбира се. Колкото за лесно е. Ще се спогодим.
— Че ний много скоро ще свършим тогаз — каза Монката. — Ще ме караш да те уча да вадим и камъни.
— И то може. Скланяш ли да направим тъй — наедно да поженем и овършем твоето?
— Право ли говориш?
— Право, разбира се.
— Дай си ръката тогаз! — радостно извика Монката. — Ще го приберем. Храната ми не е много, но е добра, слава богу. Ще има и за мене, ще има и за тебе. Лесно е, ще се спогодим.
— Е, тогаз? През горната неделя, в сряда или в петък?
— Каква ти сряда, какъв ти петък! Аз вчера пак ги обиколих. Ичимикът е готов. В понеделник трябва да се коси.
— Още по-хубаво тогаз — каза Гроздан. — Аз съм готов.
Двамата приятели поприказваха още и се разделиха.
Късно вечерта, когато Петра беше излязла някъде из махлата, а Добри, наедно с други деца от селото, беше отишъл да пасе воловете, Гроздан отвори сандъка, извади плоския и кръгъл вързоп, който беше оставил по-рано, тури го под мишницата си и излезе. Предпазливо, като гледаше да не го види някой, той тръгна покрай селото, стигна долната махла и влезе в къщата на поп Стефана. Там той се бави доста дълго време.
——————————————————————————————————————————————————
Читать дальше