Йордан Йовков - Жетварят

Той не беше го виждал отколе. Старецът тъй много беше се изменил, че едвам се познаваше. Дрехите му бяха чисти и позакърпени, но лицето беше бледно, проточено и сухо, очите безжизнени и хлътнали. Вървеше бавно, със ситни крачки и силно почукваше с тоягата си. Щом позна Гроздана, той се спря и отдалеч го зачака. Гроздан дойде при него. Дядо Недко поиска да се усмихне, но не можа. Очите му гледаха неуверено и скръбно.

— Добър ден, дядо Недко, добър ден! — поздрави Гроздан. — Как си, оздравя ли?

— Добре съм — глухо отвърна старецът. — Добре съм сега, слава богу. Ама туй… много съм слаб…

Той говореше с мъка и след всяка дума си почиваше.

— Слаб съм. Ни ръце, ни крака държат. Съсипа ме таз болест.

— Е, нищо. Нали си я прекарал, ще закрепнеш.

— И аз тъй викам. Ама казвам ти я — тежка болест беше, тежка.

— Ти май много полежа.

— Четирисет дни, тъкмо четирисет. Огън, глава, огън, глава. Туй сън, туй хляб — нищо, нищо! Умрял бях аз, ама имало дни. Господ не иска още да ме прибере. Пък кой знай, ако не беше дядо поп. Той ме спаси, той ме гледа. Близък ми е, ама всеки не го направя. Слушаш ли, Гроздане! Като поп Стефана рядко има хора! Колко е добър! Ще те разтуши, ще те посъветва…

Нещо задуши гласа на дяда Недка. Той се разплака. Откакто беше се разболял, той спечели някаква болезнена чувствителност. За каквото и да заговореше, лесно се увличаше, трогваше се и заплакваше.

— Няма, няма таквиз хора! — завърши той и отри очи с ръкава си.

— Право е. Добър е дядо поп — каза Гроздан. — И аз него търся. Не е ли в къщи?

— Кого, попа ли търсиш?

— Него. Трябва ми много.

— В къщи го оставих. Щеше да отива в черква. Иди, иди, ще го свариш.

— Не бързам толкоз. Щом ще ходи на черква, ще го намеря там.

— То и аз трябва да ида — каза дядо Недко. — Ходих вчера, но пак искам да отида. Ходят всички. И какво не приказват сега за иконата.

— Знам. Приказват. Кое е лъжа, кое е истина, не можеш разбра.

Дядо Недко изведнъж трепна, някакво вдъхновение проясни лицето му.

— Всичко е възможно, Гроздане! — тайнствено и ниско заговори той. — Всичко. Мене ако питаш — аз вярвам. Вярвам, вярвам!

Отново дядо Недко разказа как беше написал иконата си и видението, което беше имал. Вълнението му растеше и неволно преминаваше и у Гроздана.

— Видях го — говореше той. — Видях го тъй, както виждам тебе. Колко беше благ! Колко беше кротък! И как ме гледаше. Той — утешителят, милостивият…

Дядо Недко пак се разплака. Гроздан слушаше унесено. Ясно изпъкна пред него иконата тъй, както беше я видял в оная страшна нощ. Видението, за което говореше дядо Недко, беше собствено негово видение В тая минута. Той се вълнуваше сам и тъй силно, че ако дядо Недко беше по-досетлив, щеше да го забележи.

През двора минаваше поп Стефан. Той отвори вратника и пое улицата към черква. Загледан пред себе си, той не забеляза Гроздана и дяда Недка.

— Ей го дядо поп — каза Гроздан. — Аз ще го настигна.

— Иди, иди! — напъти го и дядо Недко. — Там отива той, в черква.

Те се разделиха. Гроздан забърза, влезе в улицата, из която беше тръгнал поп Стефан, но като го съзря намали крачките си, остави го да върви пред него и не го изпущаше из очи. Понякога той забързваше, но отново намаляваше крачките си. Виждаше се ясно, че той ту се решаваше на нещо, ту се разколебаваше. Но когато поп Стефан влизаше в черковните порти, Гроздан му се обади. Както беше стъпил й прага, поп Стефан се обърна, видя Гроздана и без иска, се сепна някак, но се съвзе и наведе очи, за да чуе по-добре онова, което Гроздан, като сне шапката си, ниско му прошепна. Учудване, но и някаква блага кротост се изписа върху лицето на стария свещеник. Той остави Гроздана да мине напред, а след него и той влезе в черквата.

Много изненади трябваше да преживеят люляковчани през последните дни. Напоследък дойде още една: за член на дружеството беше приет и Гроздан, най-върлият му противник до вчера. Отпуснаха му и един доста значителен заем. Всичко това стана по препоръката и е поръчителството на поп Стефана. Не попитаха защо и трябва ли — думата на стария свещеник не можеше да не се зачита. Наскоро след това Гроздан липса от село. Ония, които отиваха в града, виждаха го да ходи из пазаря и да избира добитък. В първия пазарен ден той не успя да случи такива волове, каквито искаше да купи, затова, без да се връща в село, остана и за втория. Някой беше го видял при един сарафин, прочут лихвар при това. Помислиха, че най-после златото на откраднатия венец излизаше налице. Но селянинът очевидец твърдеше, че той е видял в ръцете на Гроздана наниз с рубета и махмудии и добре е познал, че е нанизът на жена му. Но и сам Гроздан като че нищо не криеше, защото сам беше казвал на други, че е разменял наниза на жена си, като посочил дори и сумата, която беше взел. Всички едногласно признаваха голямата промяна, станала у него. Вместо да пилее пари и да се весели, когато тъй беше забогатял, той си оставаше трезвен, въздържан и зает само с работата си. Изглеждаше, че освен добитъка, който искаше да купи, и друго нещо го задържаше в града, но какво — никой това не знаеше.