Йордан Йовков - Жетварят

— Гроздане — почна Монката със съвсем друг тон. — Все исках да те попитам, кога те видя. Какво стана работата ви с Вълчана, за нивите де? Истина ли е, че Вълчан спечелил делото?

— Истина е. Спечели го.

— Спечелили го? Вълчан! Гледай, гледай! Е, иди кажи сега, че има правдина на тоз свят. А! Лош е тоз дъртак, не е прав чиляк и туйто! Е какво мислиш да правиш сега? Ще продължиш делото, нали? Ще го съдиш ти пък сега.

— Да го съдя ли? Не. Него съд го не лови. Ще видя какво ще правя. Ще си помисля.

В гласа му прозвуча повече отчаяние, отколкото закана. Монката го погледна с непристорено и искрено участие.

— Слушай, Гроздане — заговори той, като се мъчеше да бъде колкото се може по-убедителен. — Послушай ме: остави! Остави и повече не се разправяй с тоз човек. Не ти трябва ни съд, ни кавга. Щял да вземе нивите или ги взел вече — нека ги вземе. И той няма да види добро от тях. Ти съвсем без ниви не си. Голямата нива в Мимерлика остава ли? — Остава. А на Порешкия път? — И тя остава. На Чалъюк? — Остава. Е, стигат ти я! Малко ли са тез ниви? Аз повече ли имам?

Гроздан мълчеше, но нищо не показваше, че не иска да слуша Монката.

— Аз повече ли имам? — продължаваше той. — И на половината нямам. Имам там едно-две парчета, колкото да се завърти плуга в тях. И пак съм добре, слава богу. Посея малко, прибера ей го. Вадя и камъни — на, виж ръцете ми какви са. Трябва да се работи, няма що. Ама трая, не искам да знам никого. И децата ми гладни не остават. Имам си доволно всичко, живея. А като му доде реда, нали знаеш — и попиваме си, и си поиграваме.

Монката се усмихна, усмихна се и Гроздан.

— Ти мене слушай — още по-сърдечно подзе той. — Остави тия съдилища, адвокати и не знам що. Залови се мъжки за работа и не се бой. Ниви имаш още, стигат ти. А хора и приятели сме — ще се приглеждаме, ще си помагаме.

Монката се побави още малко и стана.

— Аз ще си ходя — каза той. — Ти нали ще гледаш сеното? Да слезем наедно.

Долу на пътя те се разделиха. Монката размаха пак ръжта.

— Ще я занеса да я видят всички — каза той и се засмя. — Голям берекет, голямо чудо, ти казвам!

Той се обърна и пое пътя за селото. Гроздан тръгна към нивата. Той знаеше, че Монката ще занесе тая ръж право на кръчмата, ще я окачи на стената, ще дойдат много хора, ще я гледат. След това ще се почерпят, ще поприказват през коя друга година нивите са били пак тъй високи, няма ли да полегнат и няма ли да остане тънко зърното. Може би тогаз ще стане дума за обира в черквата и Монката ще каже, че го е виждал тука. Но Гроздан малко се загрижи за това. Той се обърна и погледна още веднъж след Монката. Той вървеше бързо, размахваше ръжта в ръката си и от време на време я поглеждаше, като че искаше да каже пак: „Голям берекет, голямо чудо, ти казвам!“

Гроздан помисли една минута и бавно продължи пътя си. На лицето му се появи същата усмивка, като у Монката. Равнодушен досега към всичко наоколо, той почна да се заглежда в нивите, радваше се на това небивало плодородие, преценяваше и сравняваше с окото на опитен и вещ познавач. Всички ниви бяха добри, но все пак малка или голяма разлика можеше да се направи между тях. Там, където оранта е била по-дълбока, семето чисто и засято равномерно, нивата беше гъста, равна и наситено зелена. Там пък, където работата е била по-немарлива и нескопосна ръка е засявала, нивата беше по-слаба, изникнала на гнезда и обхваната от плевел. Все пак дъждът и благоприятното време заличаваха много от тия недостатъци.

Дълго време Гроздан ходи из нивите. Той се спираше и внимателно оглеждаше всичко, увлечен, зарадван, като че обхождаше собствените си сеитби. По едно време той се досети и за сеното, което уж беше дошъл да види. Нивата беше наблизо и скоро той беше пред нея. Тревата беше висока, гъста и след няколко дни трябваше вече да се коси. Една неутолима жажда за работа, обзе Гроздана, сладостни тръпки преминаха по тялото му. Стана му мъчно, че беше продал това сено. Инак той би дошъл тука и с такава радост би се заловил да коси. Тежка, но приятна е тая работа и в нея силата и сръчността на човека могат да добият най-широкия си размах. Хубаво е. Дохождаш рано сутрин, когато по тревата още свети роса и слънцето току-що изгрява. Сядаш някъде да наточиш косата, високият бурен почти ги закрива. Тъй тихо е, че всеки удар на чука ясно и звънко кънти. Изправяш се, още няколко резливи удари с бруса и започваш. Косата се размахва, блещи, съска като змия, тревата поляга и пада под нея. Въздухът се изпълва с миризлив дъх на билки, открива се някое гнездо, или пък уплашен смок се гърчи под косата и бяга. Слънцето се издига и припича. Пот облива не само лицето, но и цялата снага, ризата потъмнява на гърба и лепне. Но в късите почивки, когато брусът набързо изглажда косата, погледът сварва да обгърне това, което остава още, да се порадва и на извършеното вече. Умората не се чувствува. Разгаря се все по-голяма и по-голяма жажда за работа.