Йордан Йовков - Жетварят

На тая могила стоеше сега Гроздан. Нямаше друго място, откъдето да се откриват такива необозрими далечини, нямаше друга местност тъй безлюдна и пуста, както тая. Гроздан не мислеше ни да бяга, ни да се крие. Той не можа да стои в къщи, излезе, ходи дълго време напосоки и най-после се спря и седна тука. Той беше се изкачил на самия връх на могилата. Пред него полето незабелязано се снишаваше, бягаше далеч, минаваше мерите на близките села и дълбоко някъде на хоризонта се топеше в неясни, мъгляви очертания — непознати, тайнствени места, които сякаш бяха от други свят. И това поле, догдето очи стигат, беше покрито само с едни ниви, зелени, гъсти. Колкото бяха по-близо нивите, толкоз изглеждаха по-светлозелени, по-сочни и сред тях, като кървави реки, се червенееше цъфнат мак, а на друга страна — като злато блещеше на също такива потоци, жълт синап. Духаше лек, прохладен вятър, небето беше синьо, дълбоко. Над разлюляното море на нивите плуваха бели облаци, като кораби.

Гроздан като че не забелязваше всичко това. Той гледаше в земята и продължително се замисляше, подигаше очи в далечината и нищо не виждаше. Отдавна той стоеше на това място. Отдалеч ризата му се белееше сред тревата, като голяма гъба или камък. Отблизо пък, ако би могъл да го види някой, лесно би разбрал, че в тая неподвижност е скрита буря, че той изглежда човек, който е убил или ще убива. От безсъницата и от преживените мъки лицето му беше посърнало и бледо, разбърканите му коси бяха полепнали по челото му. Колко време беше стоял тъй, не знаеше, не му идваше и па ум да стане и да отиде другаде.

Наоколо беше тихо. По небето минаваха облаци, грамадните им сенки бавно пълзяха по земята и заливаха нивите. Наоколо се въртяха няколко ястреби и не губеха надежда, че тоя човек ще се махне и ще остави на тях върха на могилата. Времето незабелязано течеше. Наблизо в един синур някакво птиче се обаждаше по един особен начин: самото то не се виждаше из тревата прозвучаваха най-напред три къси и меланхолични ноти, след това — четвърта, по-висока и по-продължителна, скръбно замираща като горък и безутешен въпрос. С малки паузи, тия звукове се продължаваха настойчиво, монотонно. След тях тишината ставаше още по-дълбока.

Мина се тъй доста време. Изведнъж из нивите излезе някакъв човек, спря се в подножието на могилата, погледна нагоре и извика:

— Хей, кой си ти там?

Гроздан се стресна и подигна глава. Една минута гледа човека, без да го познае, и най-после разбра, че е Монката.

— Гроздане, ти ли си? — викаше той. — И аз ще хода там.

Той почна да се изкачва по могилата и Гроздан повече не го виждаше. Не му беше ни до разговор, ни до среща с когото и да било, но нямаше вече как да избяга. След малко Монката, поизпотен и заморен, но весел, стоеше пред него. Калпакът му беше юнашки накривен, в едната си ръка държеше сноп зелена ръж, изтръгната из корен.

— Че какво правиш тук? — заговори той. — Не мога да те позная. Гледам, гледам — тоя човек, казвам си, заспал ли е, умрял ли е. Чак когато се изправи, тогаз те познах. Май като че си спал, а?

Той все се усмихваше. Гроздан още не беше сварил да му отговори, но с мъка се усмихна и той.

— Ходих в Загорци — продължи Монката. — Там спах. Връщах се, пък рекъх, чакай да се отбия да видя нивите. След тоз дъжд вече — здраве им кажи. Я гледай!

Той издигна ръжта, която носеше, и я показа на Гроздана. После я приравни със себе си, опря корените й до земята, а класовете оправи нагоре: върховете на ръжта надминаваха раменете му.

— Виждаш ли? От мене по-висока. Голям берекет, голямо чудо, ти казвам. Дано само дядо господ го запази.

Той погледна ръжта, погледна Гроздана и пак се усмихна.

— Ще я занеса в кръчмата, нека я видят всички. А ти какво си подранил тъй? Да не отиваш в Загорци?

— Имам и аз една нива тъдява — отвърна Гроздан. — Оставил бях я за сено. Искам да видя как е.

— Че нали я даде на Къня? — учудено и без всяка задна мисъл попита Монката. — Взел си парите за сеното, какво ще му гледаш вече.

— Оставих и за себе си малко. Добро сено прави. Пък таз година, дето се казва — и на камък трева поникна.

— Голям берекет, голямо чудо, ти казвам! — повтори Монката и пак повдигна ръжта. — Да бях сял повечко я! Ама и колкото и да е, сполай ще речем. Хубаво е. Та сеното искаш да видиш, а?

Гроздан не го чу и не му отговори. Монката го погледна: едвам сега той можа да забележи колко измъчено и посърнало беше лицето му. Усмивката на Монката се изгуби, в погледа му се появи състрадание. Той седна близо до Гроздана, сви цигара, предложи и нему табакерата си. Няколко минути и двамата мълчаха.