Йордан Йовков - Жетварят

Дядо Недко се застоя в Люляково и не мислеше да си ходи. Той поиска да се отплати на Къня за гостоприемството и, преди всичко, направи нова фирма на кръчмата му. Вместо предишните разкривени букви, които Къню собственоръчно беше чертал, той нарисува нови и хубави. В средата на табелата една ръка държеше шише вино и пълнеше чаши, наредени на поднос, държан от друга, също тъй отсечена до лакътя ръка. В тоя надпис кръчмата на Къня неочаквано беше наречена кръчма „Успокоение“. Мнозина, като дигаха очи и прочитаха тоя надпис, питаха Къня какво значи това. Къню се позасмиваше и посочваше с очи дяда Недка.

— Той да каже. Той го измисли.

— Успокоение? Какво успокоение, дядо Недко, хората ще се избият тук, а ти… успокоение…

Понякога дядо Недко не отговаряше, понякога казваше:

— Който има ум, ще разбере. Виното е лек, виното успокоява повече и от молитвата. Вино е имало и на тайната вечеря, вино са дали и на Христа на кръста.

— Не вино, а оцет.

— Е, то ще е било като виното на Къня: кисело за вино, слабо за оцет.

— Не те е срам — сърдеше се Къню, — пиеш вино, каквото не си сънувал, и пак не си благодарен.

Селяните се смееха. По лицето на дяда Недка не трепваше нито мускул.

Дядо Недко украси и вътрешността на кръчмата — пребоядиса стените, нарисува по тях плетеници от лозови листа и гроздове, също такива, каквито беше рисувал по черковните фризи. Освен туй, в средата на всяка стена нарисува по една саксия с цветя, много хубави, много живи, украси и тезгяха. От всичко това Къню беше толкоз много доволен, че с най-голяма щедрост продължи на нова страница в тефтеря си сметката на дяда Недка.

Наскоро след това дядо Недко се поумири и съвсем се уедини в стаята, където живееше. Тая стая, наричана от селяните „тайната стаичка“, служеше за място, където посетителите на кръчмата можеха да си кажат иешо скрито или да хапнат и да пийнат, без да бъдат стеснявани от чужди погледи. Къню беше дал тая стаичка на дяда Недка, като продължаваше да служи и на предишното си предназначение.

Дядо Недко излизаше сега от стаичката само да се нахрани. Той и не пиеше, за щото Гроздан и Тачката бяха липсали някъде. Като го гледаше да излиза тъй замислен, съсредоточен в себе си, мъдър, при това цял изцапан с боя, Къню мислеше, че дядо Недко се е заловял пак за стария си занаят. Веднъж го попита:

— Какво правиш, икона или пишеш?

— Икона пиша — кротко отговори дядо Недко.

Една сутрин в кръчмата дойдоха Гроздан и Тачката, а след тях и Радулов.

— Къде е дядо Недко, Къньо? — попита Гроздан.

— В стаята е там, икона пише.

— Икона ли?

И тримата минаха в стаята на дяда Недка. След малко оттам се чу такава глъчка, такъв смях, че сам Къню отиде да види какво има. Още на вратата той се спря смаян: цялата насрещна стена — тая, на която падаше светлината от прозореца — беше написана с голяма картина! И каква картина! Под голямо дърво, на сянка, седи някакъв юнак в селски дрехи, охранен червендалест, със засукани мустаци. Три жени, като три самодиви, идат към него и носят коя вино, коя яде — не. С ръка на единия си мустак, юнакът се усмихва, загледан не в яденето, а в самите жени, всички полуголи, развилнели от похот и безсрамие.

Няколко минути Къню, зяпнал, гледа картината и дори наедно с другите се засмя. Но изведнъж той кипна и завика на дяда Недка:

— Да я махаш! Още сега да я махаш и да я изтриеш. Такваз срамотия не искам в кръчмата си, да я изтриеш. Икона си пишел, а? Да я махаш!

— Не викай, Къньо! — намеси се Гроздан, спокоен, както винаги.

— Защо да я махне, Къньо? — каза Радулов. — Картината е хубава. Трябва да знаеш, че дядо Недко, не го гледай сега, е бил майстор и таз картина ще остане за спомен.

— Не ща спомен аз. Да я махне!

— Къньо, мирувай! — каза Гроздан. — Я ни донеси едно кило вино, опечи и нещо там, каквото има. Хайде по-скоро!

Къню разбра какво ще става и макар да беше още сърдит, излезе да изпълни поръчката. Компанията насяда около масата. Все още гледаха картината, правеха разни бележки и се смееха.

— Икона иска да му пиша — мърмореше дядо Недко. — А туй що е, не е ли икона?…

— Ох, мале, и още каква! — засмя се Тачката.

След първата чаша дядо Недко се развесели и тъй като Къню беше го ухапал, той още не можеше да му прости.

— Слушайте какво ще ви кажа — започна той. — Икона ли? Светии ли? Колко съм ги писал! Помогнал ли ми е някой? — Не.

— Помогни си сам, да ти помогне господ — рече Радулов.

— Слушайте какво ще ви кажа — продължи дядо Недко. — Един казак отишел веднъж да краде коне. Имал той една иконка на шията си, на св. Никола, и взел да й се моли: „Св. Николай, помогни ми да открадна едно конче.“ Добре, ама св. Николай не му помогнал; тогаз казакът взел, че вързал иконата на крака си, да се влачи, и рекъл на св. Николай: „Не ми помогна — рекъл — да открадна кон, върви сега пеш“…