Йордан Йовков - Жетварят

След два-три деня всички в Люляково знаеха, че Вълчан е дал Гроздана под съд, но мислеха, че е зарад плесницата на Димитровден. Тъй мислеше и Гроздан. Веднъж, тъкмо през ония дни, когато в кръчмата на Къня ставаха големи веселби, той получи призовка. Това, което прочете в нея, го изненада. Но той не можеше да го вземе за истина, засмя се и се подигра с Вълчана. По-късно той помисли по-добре и разбра, че някаква лукава и нечестна примка се крие в тоя процес. Той ходи в града и научи всичко. Опасност наистина имаше, и то твърде голяма. Документът беше налице, от друга страна пък, и двамата свидетели при подялбата, едничките хора, които можеха да посочат истината, отдавна бяха се поминали. Вълчан твърдеше, че нивите никога не са били общи, а само негови, че ако досега не си ги бил взел, то е, защото искал да помогне на семейството на някогашния си съдружник. Но Гроздан не бил човек, комуто е трябвало да се прави добро.

Изглеждаше, че той ще успее. Пред тая вопиюща неправда Гроздан изгуби всяко самообладание. Омразата му към Вълчана се превърна в помрачение и лудост. Започна се шумен и дълъг процес и заедно с него враждата между двете страни растеше и достигаше размери, каквито никога не беше имала.

Тая вражда беше стара. Дядо Добри беше се поминал наскоро подир подялбата. Минаха се години, синовете на Вълчана възмъжаха, дойдоха снахи, народиха се унуки. Къщата му се превърна в многобройна задруга, той увеличи имота си, забогатя. Гроздан беше самичък и остана само с наследството си, оставено от баща му. Разликата между предишните съдружници, започнали еднакво, беше голяма. Мнозина говореха, че Вълчан бил намерил имане, или пък бил излъгал на времето дядо Добри, недосетлив и прост човек. „Догде змията не глътне жабата — говореха те, — коремът й не се издува.“ Разбира се, това беше само мълва и в нея имаше повече завист, отколкото истина. Но по късно и сам Гроздан започна да й вярва.

По това време той току-що беше се завърнал от служба. Наместо предишното голобрадо момче, хрисимо и послушно, с една почти моминска срамежливост, нещо, което тъй много подкупваше някога, сега се яви заякнал и възмъжал левент, със засукани черни мустачки, отворен, самоуверен и смел. Той знаеше много, разбираше от всичко, месеше се навсякъде. „И ние сме служили служба — говореше той, — и ние знаем законите.“ Природно умен, той можеше, наистина, да долавя същността на всяко нещо, говореше с леснота и тъй убедително, че всеки, който го слушаше, неволно признаваше превъзходството му. Работата си гледаше, както и по-рано, присърце, но сега се бъркаше и в общи работи. За него почнаха да говорят, че дори когато отивал да оре в полето, не забравял да тури в торбата си, освен хляба, и някоя книжка или вестник. Към учителите, които се редяха в село, той промени държанието си — гледаше на тях снизходително и отвисоко, уверен, че и сам знае колкото тях, ако не и повече. Само с Радулов той се сближи повече и минаваха с него за големи приятели.

Някога в селото имаше традиции и обичаи, пазени много строго. Имаше и една осветена от времето патриархална власт, която поддържаше реда и сговора, управляваше и съдеше по свои собствени закони. Тая власт и тия обичаи се рушаха вече. Първенците и по-старите хора, които някога уреждаха селските работи, гледаха да бъдат добросъвестни и справедливи, но вършеха и много неправди, прибягваха често и до насилие. А това никой не искаше вече да търпи. Пътеките към адвокатските кантори и съдилища станаха известни на всекиго. Неограничената власт на беловласите старци от селския синедрион рухна изведнъж. Миналото беше оставило много недъзи, черковни, училищни и читалищни капитали се разпиляваха и укриваха. Някога бе създаден селски хамбар, но и сега още не се знаеше кой беше платил и кой не взетата от него храна. По-заможните хора, избирани редовно едни след други за черковни и училищни настоятели, нарочно потулваха всичко, защото сами не бяха съвсем чисти. Гроздан поиска да се отворят старите тефтери и да се даде сметка на селото. Недоволните бяха много и те се събраха наоколо му. На едната страна беше той, на другата — Вълчан.

Години наред положението не се измени, но двете страни се настървяваха още повече, добиваха опит и се каляваха. Напоследък станаха нови избори. Това трябваше да бъде последната и решителна битка. Изглеждаше, че тоя път щастието ще измени на Вълчана и на хората му. Но в последната минута Гроздан се видя изоставен и измамен. Той изгуби избора, изгуби и вероятността да бъде избран някога за кмет на Люляково.