Йордан Йовков - Граничари

Постът се казваше Пъстрите чуки. На това място билото на планината е открито и голо. Беше есенно време, но тая голяма поляна, обрасла с гъста трева и хвойнови храсти, изглеждаше още зелена и свежа. Под нея, надолу по склоновете, пороищата са изровили големи сипеи, пръстта е бяла като вар, а между зелените хвойни тия бели ивици се спущат успоредно една на друга, като шарките на зебра. Местността заслужено носеше името си.

Горе на поляната, на около пет-шестстотин крачки един от други, стояха двата поста — българският и сръбският. Те твърде много си приличаха — уединени здания с бели стени и червени покриви, с малки знамена, които се развяваха високо над тях. Дъждът беше измил разноцветните бои, така че и те си приличаха. Някога тук беше спокойно и тихо. Но щом се обяви мобилизацията, всичко изведнъж се измени. Около постовете не се движеха хора, войниците не се срещаха помежду си, патрулите се избягваха. И дори самият вид на тия две здания доби нещо тревожно настръхнало и враждебно. Нощем поправяха окопите, обвиваха вехите с ново сено, намазано с катран. Щом се запалеха тия вехи, това щеше да бъде условният знак за тревога. Войната можеше да избухне всеки час.

На Пъстрите чуки имаше осем души войници. Но днес тъй се случи, че повечето ги нямаше: един се беше разболял, двама откараха в заставата контрабандиста, когото бяха заловили през нощта, други двама патрулираха по границата. В поста бяха останали трима души: сухият и висок като вьрлина опълченец Хараламби беше часови, а подчасът беше Недю. Тоя Недю беше дребно момче с дяволито лице, сухо и черно като въглен. Той седеше на прага и дялаше нещо, правеше си нова лъжица, може би десетата вече, защото всички, КОИТО беше правил досега, все му се виждаха малки. Вътре беше старшият на поста, Борис Камбарев.

Времето беше мрачно и мъгливо, вятърът развяваше дъжда като мокра и гъста паежина. Изглеждаше, че днес се мръква много рано.

При часовия излезе Борис. Той беше типичен граничар: висок, здрав и силен, с бели като сняг навои, с гъсти черни върви, кръстосани отпред, с бозяв япанджак, небрежно наметнат върху раменете му с някаква хайдушка грация. Имаше нещо особено и неуловимо у тоя момък. Лицето му беше загоряло, но приветливо, очите гледаха спокойно и открито, но някак продължително, недоверчиво и въпросително. Несъзнателно и често той се озърташе ту на една, ту на друга страна. Във всяка негова поза се чувствуваше силата на пристегната пружина, всяко движение беше кораво и силно, но в същото време ловко и плавно, като у хищник. От цялата му фигура идеше тая самоувереност и спокойна смелост, която добиват хората, които дълго са живели сред рискове и опасности.

Хараламби не снемаше очи откъм страната на сърбите. Вече два часа той следеше една тънка струя дим в гората зад поста, нещо, което му се виждаше твърде подозрително. Всичко, каквото забележеше, той го разказваше на Бориса. Но тоя като че не го слушаше и разсеяно поглеждаше към заставата. Войниците не се връщаха, патрулът закъсня. Изведнъж откъм върха се зачу кучешки лай и те се вслушаха. Лаеха техните кучета Паша и Юда, които бяха отишли с патрула. Граничарите, също като ловците, разбират кучешкия лай, като жив език: те знаят кога е на дивеч и дори какъв е. Кога е свой, кога е чужд човек, върви ли, или седи някъде на едно място. Най-после — кога тоя лай е само от весело настроение, от случайно подушени дири или е проста закачка с някоя костенурка.

Оттатък върха сега ясно се чуваше тежкият и силен бас на Паша, гневен, но още въздържан. По-слабо, и от време на време, се чуваше и тънкият лай на Юда, ленив и сух като кашлица. Войниците се спогледаха мълчеливо и се разбраха. Борис грабна пушката си, преметна ремъка, ножът блесна в дъжда. Бързо и леко той тръгна към върха.

Надолу към него тичаше някой и когато стигна сред белия сипей, черната и висока фигура ясно се очерта: Борис позна опълченец бай Рангела, единия от патрулите. Като наближи Бориса и го видя, бай Рангел се спря, но от умора и вълнение не можеше да заговори.

— Борисе!… Господин младши! — поправи се бързо той — сърбите… там… сърбите!

— Е? — спокойно попита Борис. — Какво сърбите?

— Бе двама сърби излязоха насреща ни там, при пирамидата. Искат да ни земат пушките. „Бацай пушку“ — каже… Уж сме били ходили навътре у тях. Оставих Сава, пък аз…

Но Борис тръгна бързо нагоре.

— Пък аз рекох да обадя — продължаваше си бай Рангел и подтичваше да стигне Бориса. — „Бацай пушку“! Ами! Ще ги дадем!