Йордан Йовков: Граничари

Те стигнаха до върха. Сава беше там. Не твърде далеч пред него стояха двама сръбски войници, единият прав, другият приклекнал зад един камък. Тоя, който беше прав, махаше с ръка и викаше нещо на Сава. Борис се спря за минута на самия връх и след това тръгна право към него. Той беше по-близо. Сърбинът изведнъж млъкна, самият вид на Бориса го изненада и стресна, той промени лице и като че поиска да се върне, но веднага кипна и се развика:

— Бежай от овде, ей! Бежай, че ми поедеш един куршум!

— Какво? — отговори Борис и пристъпваше пак към него. — Да бягам? А ти що щеш тук? Я назад! Назад, ти казвам!

Сърбинът дигна пушката си и завика още по-високо:

— Бежай! Бежай, или кю те убимо! Овде е цео пук.

— А при нас са десет! — отговори Борис, като пристъпваше и гледаше сърбина право в очите.

Раздаде се гърмеж. Сърбинът, който беше залегнал зад камъка, беше стрелял върху Бориса, без да го улучи. Но бързо той извади нещо, замахна с ръка и го захвърли: в краката на Бориса падна бомба, отскочи и се търкули надолу по сипея. Рангел, Сава и Борис, и самият сърбин, всички легнаха на земята. Оглушителен гърмеж. Когато другите подигнаха очи, не можаха да разберат как и кога беше станало туй, което видяха: единият сърбин лежеше неподвижен, над него стоеше прав Борис и стреляше по другия, който бягаше. Един, два гърмежа. Сърбинът издигна ръце, направи няколко крачки ту в една, ту в друга страна и падна като покосен на земята.

Настъпи кратка пауза от дълбока и зловеща тишина. Беше се стъмнило вече. И ето, едновременно почти пламнаха вехите и на двата поста. Димът не се виждаше, но в тежкия и влажен въздух медночервени пламъци се люлееха и падаха към земята. Широко и ярко сияние обля мъглата наоколо. Веднага откъм сръбския пост запукаха пушки и в мрака едва се забелязаха силуетите на много хора, които се спущаха надолу. Бай Рангел ги видя, искаше да ги посочи и на Бориса, но той вече стреляше. Тогава Рангел и Сава почнаха да стрелят и те.

Отначало бяха само тримата. После дойдоха опълченци и БОЙНИЦИ от другите постове, дойдоха други и от заставата. Сърбите се бяха спрели в едни хвойнови храсти, стреляха често, но по-напред не можаха ла се приближат. И през всичкото време на сражението Борис не се запря. Той присрещаше войниците, които пристигаха, водеше ги по най-безопасните пътеки, избираше им позиции, посочваше им де да стрелят. Той ходеше от една група при друга, стреляше сам, нареждаше, даваше заповеди. Повечето войници го виждаха за първи път. Белите навои с кръстосани върви показваха, че той е граничар, но под япанджака не можеше да се познае чинът му. Той беше спокоен, безстрашен и хубав в тая странна униформа. Не знаеха кой е, но всички му се покоряваха. Само ония, които бяха близо до бай Рангела, можаха да научат нещо повече за Бориса, защото всеки път, когато минеше наблизо, бай Рангел се обръщаше и му викаше: „Ама, Борисе! Господин младши! Не може тъй, легни малко, легни де! Ще те пребият!“…

Около хвойновите храсти най-после гърмежите се прекратиха. Блясъци не се виждаха повече. За късо време откъм сръбския пост се обадиха няколко пушки, но скоро замлъкнаха. Стрелбата се прекрати и от двете страни. Сражението се свърши, върхът беше запазен.

Настъпи такава тишина, че ясно се чуваха как удрят дъждовните капки п като че за първи път в тая нощ хвойните зашумяха. Двете кучета, които бяха се изгубили някъде, се мярнаха изново. Горе на самия връх лаеше Паша: три последователни басови звука и след малка пауза — четвърти. Това показваше, че има чужди хора, но те са далеч. Юда, като бяло петно, се мярваше из тъмнината и душеше отдалеч раниците.

Войниците бяха много сега. Загърнати в корави и мокри платнища, те бяха се събрали на голям кръг. З средата на тоя кръг беше Борис. Едната му ръка беше превързана, цяла обвита в бинтове и обвесена на гърдте. Той седеше на земята, наметнат, както по-ра-но, с япанджака си, и мълчеше. Около него ходеше бай Рангел, По бързите и нервни движения и по гласа се виждаше, че старецът още е развълнуван, но доволен н весел. Той разказваше на войниците всички подробности на сражението. Лулата му често припламваше и за минута огряваше лицето му: виждаха се гъстите му вежди и желтите мустаци, които стигаха чак до раменете. „Ама аз му казвах — говореше той, — Борисе, господин младши, легни, легни малко!… Нейсе, ще му мине, като да е на Юда.“

И той се наведе и поправи по-добре япанджака върху раменете на Бориса.