Йордан Йовков - Светата нощ

Но сега друго също такова пеене се зачу откъм противоположната посока, зад нас. Чуваше се по-глухо и по задавено, защото идеше отдалеч, но беше все тъй многогласно и широко. Обръщаме се: пееха там пък нашите в полка. Пееха и те „Христос възкресе“. Ниско над тъмната линия на хоризонта грееше и там светло сияние от свещите.

Всичко това беше тъй необикновено и неочаквано! Някои от войниците се засмя, опита се да се пошегува нещо, но сконфузено замлъкна. Запяха отново от двете страни. Ясно и близко се чуваше единият хор, който беше насреща ни, в късите паузи, като далечно ехо, дочувахме и другия. Нищо по-импозантно, нищо по-тържествено не можеше да има от това. Нощта беше все тъй тиха, тъмнината сливаше всички очертания на земята и над хаоса на мрака по-необятно се издигаше осветеното небе с малкото си звезди и с тънкия сърп на месеца.

Отколе вече над тия места тежеше призракът на войната. Горе по високите върхове на планината и долу в полето — навсякъде земята беше изорана от окопи, опасана с телени мрежи, обременена с желязо и бетон. Скрити в мрака, невидими и мълчаливи, зееха железните гърла на хиляди оръдия. И сред тия зловещи и мрачни лабиринти, и тук, и там, около трепетното сияние на запалените свещи, стояха хиледите въоръжени хора с открити глави, с осветени лица. Те пееха и докато ръцете стояха върху меча или здраво стискаха пушката, очите бяха обърнати към небето и сърцата се изпълваха с упование и любов.

Ние слушахме, без да си проговорим. Малко по-настрана се виждаше едрата фигура на Чаня опълченеца. Той беше гологлав, от време на време едната му ръка се раздвижваше, спираше се после върху гърдите му и той оставаше неподвижен, с ниско приведена глава. И ето, когато едновременно замираха последните звукове и от двете страни, по някаква странна случайност, в небето на запад се откъсна и падна звезда. Минутната и следа угасна и се стопи в мълчанието на нощта — кратък миг, през който като че всичко наоколо беше спряло дъх.

Ние почакахме, но вече нищо не се чу. Светлите точки в подножието на планината се раздвижиха, почнаха да се отдалечават в разни посоки и да гаснат. Изгуби се и светлото сияние откъм лагера на полка. Службата и от двете страни се свърши. Месецът беше се издигнал по-високо и по-ярко грееше над черните върхове на гората.

Тръгнахме да се приберем. Войниците бяха се върнали по-рано и някаква нова случка беше ги събрала накуп сред двора. Из отворените врата на кухнята, където сутрешната работа беше вече започната, излизаше шип ярка светлина и до самия праг две големи кучета въртяха опашка и умилително поглеждаха навътре. Това бяха постови кучета. Дошли са някои войници от постовете, а пък за да додат по това време, трябва да се е случило нещо. И наистина, от най-близкия пост бяха докарали някакъв човек, заловен на границата. Кузев беше успял да го разпита и накъсо ни разправи работата.

Отидохме да го видим. Войниците се дръпнаха настрана и в ярката светлина, която излизаше от кухнята, видяхме тоя човек. Много и най-различни хора бяха залавяни на границата и във всеки един от тях дезертьорът или контрабандистът много скоро се позна-наваше. Нищо подобно не виждахме сега. Пред нас стоеше някаква странна и жалка фигура. Мъртвешки бледно лице, още по-бледно сред посивялата, сплъстена брада. Не дрехи, а някаква купчина от дрипи, мокри и изцапани с кал и тиня, покриваха уродливото тяло. Това сякаш не беше човек, а призракът на удавник, излязъл из водата. Говореше несвързано и разсеено. На всичко отгоре, недочуваше добре. Малко можеше да се разбере от това, което разправяше. Но той казваше името на някакво село, където тръгнал да иде, там имал дъщеря с две деца и тях искал да види. И от всичко, което беше проговорил, това беше най-смислено и ясно и него повтаряше дори когато го питахме за съвсем друго.

— Кога премина реката? — попитах го и няколко пъти повторих това все по-високо. Той ме гледаше равнодушно, като че не ме разбираше. — Кажи, кога премина реката?

— Когато запяха в селото, господин подпоручик — отговори вместо него едни от войниците, които бяха го докарали.

Тоя нов разпит обърна вниманието на войниците и те надодоха по-близо. Между тях едвам сега забелязах Чаня, Лицето му беше разтревожено и напрегнато. Някъде зад него говореше, другият войник от поста: „При нас много добре се чуваше — разказваше той, — над водата по-добре се чува.“ Ставаше дума за пеенето преди малко.

— Чу ли нещо, когато минаваше реката? — извиках пак. — Чу ли да пеят някъде?