Бях малък тогава, трябва да съм бил шест или седемгодишен. Бяхме станали и седяхме до огъня. А вън биеха вече камбаните! Господи, каква радост усещах тогава! Струваше ми се, че цялата земя се люлее в тия звукове и ангели пеят навън. Срещу големите празници всякога ни ушиваха по нещо ново. И като че и сега аз чувствувам особения дъх на нова басма, който чувствувах тогава, когато ми обличаха великденската премяна. Всичко, всичко си спомням най-ясно. Аз имах и други брат, по-малък, но по-едър и по-своенравен от мене. Такова капризно дете беше — сърдеше се и плачеше за нищо и никакво. Пък един ужасен бас имаше, нетърпимо и страшно беше да го слушаш. Той беше се разплакал и тогава. Виждам ясно погледа на майка си, тоя незабравим поглед, в който имаше не укор и не заплашване, а някаква кротка и тиха скръб. „Мълчи — говореше му тя, — мълчи, синко; на такъв ден и птичките се радват, а ти плачеш.“ Вярвай ми, всяка нейна дума за мене беше несъмнена истина. Струваше ми се, че виждах червената зора на небето, черните клони на овошките и в тях птичките, които се събуждат, цвърчат и се радват, задето е Великден. „Мълчи — продължаваше майка ми — ще идем на черква. Ще възкръсне Исус Христос. Той е погребен сега в каменен гроб, затворен и заключен. Пазят го войници. Но ще възкръсне.“ „Как ще възкръсне?“ — питаше недоверчиво и строго брат ми.
Той неусетно беше се умирил и с още начумерен поглед и с измокрено от сълзи лице, захласнато слушаше. „Как ще възкръсне? — разказваше майка ми, доволна, че умири тоя лош тиранин. — Щом запеят «Христос възкресе», той като малко птиченце ще хвръкне и ще иде на небето…“
Отидохме на черква. Помня голямото множество хора, с ярко осветени лица от свещите, помня тържествения и тайнствен обряд през нощта, но още по-ясно помня дълбокия мрак над морето от човешки глави и над разлюлените хоругви. Аз често поглеждах нагоре. Само след продължително вглеждане тоя мрак се повдигаше и откриваше някоя самотна звезда. И ето запяха „Христос възкресе“. Изведнъж — виждам го като сега — из черковната стряха изхвръкна малко черно птиче и като се подемаше лъкатушно, изгуби се нагоре към небето. Зарадван, обхванат цял от благоговеен трепет, аз прострях ръка и като посочвах със запалената свещ, извиках много високо, за да ме чуят всички: „Ето го! Ето го!“ Никой, разбира се, не обърна внимание на мене, аз се сконфузих и не можах да разбера това равнодушие на хората. Но сам аз чаках и видях, че всичко стана тъй, както майка ми разказваше и, главното, вярвах, вярвах от всичката си душа.
Кандидатът свърши разказа си. Неволно вълнението му премина и у мене. Идеха тия минути, когато много и далечни спомени изведнъж се събуждат и дълго ни държат в сладката си власт. Не можеше и дума да става за спане, не ни сдържаше и в стаята. Ние се стегнахме набързо и излязохме да направим обикновената си нощна обиколка.
Вън на двора неволно трябваше да се спрем, смаени от тайнствената прелест на южната нощ. Месецът беше изгрял напълно, но тънкият му сърп стоеше още ниско, медночервен и без блясък. Мъртвите и слаби лучи нямаха сила да разсеят тъмнината и само на изток небето беше светло и блещеше с нежната синина на атлаз. Тук-там грееха по-едри звезди. Беше тихо. Никакъв звук не се чуваше, никакво движение не разклащаше черните грамади на дърветата.
Изведнъж някъде наблизо гръмна буря от гласове, странна и непозната песен, която скоро затихна, като че грабната и отнесена надалеч, и веднага пак прозвуча все тъй високо и ясно. Какво можеше да бъде това? Може би реката беше премината и вече ни нападаха? Часовоят заби сигналния звънец. Тогава и ние с кандидата, и войниците, които наизскачаха из караулното помещение с пушка в ръце, и Кузев, и Чаню опълченецът, който неочаквано се появи кой знай отде — всички се втурнахме към часовоя. Намерихме се навън и първата ни работа беше да погледнем към върха Инджас, където три-четири километра от нас беше гръцкото укрепление. Високо в ясното небе се издигаше тъмният масив на планината, но там беше тихо, нищо не се виждаше освен светлата точка на един огън, който си гореше там всяка нощ. Пееше се някъде по-близо и по-ниско. Една-две секунди минават само, и ние разбираме всичко: там пееха „Христос възкресе“.
— Гърците пеят — казва спокойно Кузев, който беше излязъл малко по-напред. — Около черквата трябва да са. Ей де светят свещите им. А, много са, гледайте!
Отвъд Места, по посока на селото, което сега не се виждаше, в самото подножие на планината, като че беше се събрал най-гъсгият мрак на нощта. Там блещиха хиледи светли точки, едни от които бяха наблизо и се сливаха като жеравата на огнище, а други по-настрана се движеха из тъмнината, като светулки. Нищо друго не можеше да се види. Но ние знаехме, че тъкмо на това място денем се белееше малката черквица. В селото имаше няколко гръцки дружини, горе на укреплението — още няколко. Всички, както се виждаше, бяха дошли на черква.
Читать дальше