Йордан Йовков - Първата победа

На тая позиция ние не стояхме повече от десетина минути. Прекратяваме огъня и тръгваме напред. Отново виждам дългата линия на веригата, стройна, неразколебана, устремена напред. Вървяхме из сухи, високи стърнища. Ето няколко убити турци, двама още живи, ранени само. Войниците се спущат да им вземат пушките. Изведнъж патрулите тичешката се повръщат и всички в един глас викат:

— Турци. Предават се. Много! Има и българи — говорят български…

Веригата се спира. Пред нас, на около петдесет крачки, се вижда в мрака една тъмна група от двайсетина души. Те са прави. Чух няколко пъти да извика някой от тях: „Теслим!“ Говореха още нещо, което не можеше да се разбере. Взводният подофицер Гуджуков, който беше излязъл напред, потвърди същото: искат да се предадат. Той ходил при тях, говорил. Чудех се какво да се направи. А ако е измама? Сам не можах да реша нищо. Попитах за дружинния командир, пратих да го потърсят.

А между войниците шумът и бъркотията бяха големи. Всички викаха високо, съветваха, даваха планове. Да се заобиколят, да им се вземат пушките. С големи усилия се мъчех да ги накарам да не напущат местата си и да внимават. Но всички, почувствували някакъв голям успех, радваха се, забравяха опасността я боя. Да се вземат пленници — това беше особно едно отличие.

А през всичкото това време, което, разбира се, не трая повече от няколко мпнути, откъм турците не се чуваше нищо. Даже тези, които стояха наблизо пред нас и искаха да се предават, мълчаха и те, все така прави и неподвижни. Изведнъж сред тая тишина прозвуча сигнал: чужда мелодия, особено сипкав и треперлив звук. Сигналът беше турски. Вслушахме се всички. Никой вече не говореше. След малко сигналът се повтори. II ето, виждаме да се приближава към нас тъмна, вълнуваща се маса от хора. И тая излязла из мрака колона тихо, без никакъв звук достига групата турски войници, които искаха да се предадат, приравнява се с тях отминава ги. Пред нас са само на петдесет крачки. Изведнъж в мрака светна огън, слаб изстрел, навярно револверен. Измама! Нас ни атакуваха!

Едни на колене, други легнали, войниците веднага откриха огън. Чест, оглушителен трясък. И ето, стройната доскоро колона, която идеше срещу нас, изведнъж се обърка, стопи се и се изгуби в нощта в някакъв тъмен, неразбран хаос. Продължителен шум, като от голямо подплашено стадо, къси, сподавени вопли, отделни сенки, които лудо тичаха в мрака, може би притискащи ръце о смъртоносни рани. След малко прекратяваме огъня. Пред нас не се вижда вече нищо. Полето беше безлюдно и тъмно, по-тъмно сега, защото там лежаха навярно много трупове. Струваше ми се, че идеше лъхът на топла кръв и тежкото дишане на умиращи хора.

Вляво от нас пламна пожар и широко сияние затрептя в мрака. Гореше с. Куруджакьой, запалено от турците. Зад нас се чуха бурни викове. Обръщаме се: в безкрайни, успоредни линии, близко едни до други идеха поддръжките и викаха ура. Високо и гръмливо ура. Те идеха към нас бързо, стремително, подобно на издигнати вълни, засилени една след друга към брега. Всичко беше свършено, те идеха късно. Турците бяха отстъпили. Но ако те стояха още какво би могло да спре тия живи вълни от хора, опиянени и увлечени сякаш от някакво безумие? Близо до нас поддръжките спряха. Едни след други високо сред нощта прозвучаха тръби — наши тръби, които свиреха отбой.

Това беше едни чуден момент в тая битка. Увлечението беше общо. Поддръжките без заповед, просто защото припадналата нощ ги откъсва от веригите и не знаят какво става напред, но като чувствуват, че всяко съмнение за опасността трябва да се премахне не се сдържат на местата си, първите линии увличат следващите и подобно на придошла река, която събаря всяка преграда пред себе си, целият боен ред на бригадата се влива в огнената линия.

А в Провадия колата на обоза са били запрегнати, селяните са се готвели да бягат. Всички напрегнато и загрижено чакали. И когато, сред заглъхващите гърмежи, те са чули да се издига високо в нощта буряти на далечните и гръмовни ура — те разбрали всичко. От душите пада тежкото бреме на безпокойството и страха. И мъжете, жените и децата, войниците от обоза, отрупани по височините над селото, завикват и те ура. Задавено н немощно ура, защото всички тия хора са плачели от радост.

На позиция остава 3. дружина. Ние трябваше да се оттеглим по-назад. Сега вече почнахме да се търсим едни други. Ротите бяха объркани. Два взвода с подпоручик Рандев бяха се отделили и повече не бях ги видял. Аз не смеех да попитам за него, потръпвах при страшната мисъл, която нахлуваше в ума ми. Но дано, дано не излезе тъй!