Йордан Йовков: Първата победа

— Вървете, братя! Не бойте се!…

— Напред, напред, братя!…

В това нищо лошо нямаше. Но чух как един от тия злочести ранени, може би в припадъка на нетърпими болки, извика:

— Боже, избиха ни тия турци… Избиха ни!… Това беше вече прекалено, и съвсем неуместно.

Но да се правят бележки, да се мъмри, да се говори нямаше време. Трябваше да се върви напред. Не зная дали войниците чуха тия думи, но в ума ми, като зловеща светкавица, премина мисълта за някаква непоправима несполука. Боже мой, само да можем да стигнем навреме, да не закъснеем! Оттука пак, като бегла, минутна снимка, в паметта ми е запазена друга чудна сцена. Един висок войник, с обляна в кръв куртка, приседна на земята. Ранен. Той сам бързо си разкопча дрехата. „Ей тук“ — показваше той раната си, навярно в гърдите. Друг войник, коленичил пред него, взираше се в раната и готвеше да го превърже. И в това голямо търпение на ранения, в грижите и братската преданост на другаря му имаше такава трогателна простота и стоицизъм!

Бяхме изминали не по-малко от пет-шест км. Никъде не спряхме, не починахме. Тоя път, умората, тежестта на раниците, бележките на убитите в походите козе — всичко се забрави. Не се чувствуваше даже мярката за изминатия път. Много ли бяхме изминали, малко ли — не знаехме. Знаехме само едно: че трябва да се бърза, да се върви напред безспирно. Почти се изкачихме на върха. Тъмната линия на гребена, начупена от контурите на дребни скали, рязко се отсичаше на ясното, червено небе. Слънцето беше заседнало някак изведнъж, без да забележим това, като че избягало от ужаса, който покривайте земята. Високо над нас запищяха куршуми. Войниците минават във верига: със снети вече пушки, приведени и дебнещи, като ловци в дълга извивлива линия, те вървяха бързо, почти тичаха из стърнищата. Тук случайно аз видях подпоручик Рандев. И сега, със същото вълнение, като че го гледам пак. Виждам червеното, пламтящо небе, слабия здрач, който падаше над полето. Бледен, с извадена сабля, която слабо блещеше в мрака, той вървеше далеч пред войниците, сам, сякаш в уединението и порива на безумно решение. Сърцето ми се свиваше. Забравях себе си и мъчно, болезнено мъчно ми беше за него. Но каква горда красота, какво възвишено достойнство има всеки човек, който спокойно и безстрашно отива срещу самата смърт!

Горе на гребена изведнъж ни обля истински дъжд от куршуми. Първи път чувахме тая нова и зловеща музика Слаби, отсечени звукове, прилични на бръмчението на пчели, но по-кратки и плахи, замиращи в някаква плачлива нота. Но тия тъй немощни и болезнени звукове криеха една коварна сила, носеха със себе си смъртта.

Веригата е близо до някакви окопи, навярно оставени от резерва на предните постове. Една добра позиция, на която трябва да се спрем. Войниците бързо се нареждат и залягат. Но ние още не сме разбрали де именно се намира неприятелят. Малки, отстъпващи групи от отхвърлените наши дружини още повече ни заблуждават и объркват. Страхуваме се да не стреляме в наши. И ето, на самия връх, на фона на червеното вечерно небе сред виелицата на куршумите, сред самата верига, забелязвам офицер. Най-напред това ме учудва и поразява. Чудех се как той можеше да седи там, незасегнат, неубит. Едно дълбоко уважение, една странна симпатия към тоя непознат човек ме обзема. Бързо отивам към него…

— Господин капитан… г-н полковник — поправям се аз, като отблизо познах командира на 42. полк. — Г-н полковник, де е неприятелят?

— Ето там, до крушката, в нивите. Там е веригата им. Вдясно са наши…

Той се отдели и тръгна между войниците. На запад, в желтите стърнища, В припадналия вече здрач, видях да се очертава черна налъкатушена линия. Отделни човешки сенки се мяркаха там и бързо изчезваха, приснишени към земята. Най-после виждахме неприятеля. Не трябва да се губи ни минута. Откриваме огън. Пушките загърмяват. Всичко отведнъж се слива в един оглушителен трясък, не се чува повече нищо, вижда се само червената, огнена линия от пламъците на пушките. Куршумите върху нас се усилиха. Някакъв грамаден рой от оси, който в неспирен и безкраен поток идеше сякаш от запаленото небе, носен от някаква буря. Видях още веднъж полковник Колев. Прав, той стоеше между налягалите войници, показваше и им говореше нещо. Ето храбър човек! И как беше попаднал той в самата верига? Той стоеше прав, спокоен сред хи-ледите куршуми, забравил беше сякаш смъртта и чакаше само победата.

Отивам от един взвод към други. Около себе си слушам вихрената струя на куршумите. Защо още не съм улучен? Да, това непременно ще стане. Сега, след малко, може би в сърцето, или в челото пък. Чувствувам някакъв болезнен хлад над лицето си от това очакване на близкия и страшен удар. По едно време присядам на коляно, разкайвам се веднага и пак се изправям. Отдавна бях вече спокоен. Едно странно спокойствие, прилично на вцепененост. Откъслечни мисли. Примамващи и угасващи, като искри, мигновени видения от родния кът и понякога бледният образ и неподвижният поглед на майката. И над всичко това — тежката мъгла на някакъв кошмар…