Сарандовица я нямаше. Дъщеря й, която всички окайваха, беше само ранена и веднага бяха я занесли в града. Около хана се щураше сега Калмука. Той беше се променил много. Страшното сътресение беше пробудило всичката му скрита сила, той прибираше едно-друго, подигаше сам невероятни тежести, мълчеше и не приказваше с никого. Казаха, че когато Сарандовица отишла да прави кафе на учителя, пратила него да отиде в къщи. Калмука стигнал късно. Но той разбил вратата, скочил през прозореца, грабнал на ръце ранената и я понесъл като дете към хана.
Дъждът росеше още. Един по един селяните се качваха на колата си и заминаваха, за да отнесат страшната мълва навсякъде. Тръгнахме си и ние с дяда Гена.
Няколко дни по-късно ние намерихме Сарандовица в хана, а след две-три седмици върна се и дъщеря й. Разбира се, по бледното й и малко измъчено лице още се познаваше премеждието, което беше прекарала. Но походката й беше все тъй плавна и лека и все тъй весело се усмихваше, както по-рано. Тя отваряше малката вратичка и оттам викаше: „Захари, я ела какво ще ти кажа!“
Оня, другия, го нямаше вече. Споменаваха го, колкото да се посмеят и да се пошегуват. А той и след смъртта си беше оставил нещо за смях: само тъй, както той можеше да пести, беше скътал доста пари. И тъй като нямаше нийде никого, завещал беше част на черквата, част на училището, а всичко останало на Сарандовица — утеха зарад дъщеря й, която той беше решил да убие. Завещанието бяха намерили в джоба му и около това ставаха сега всички шеги.
— Не можа да вземе момичето — смееха се селяните, — остави й поне зестра!
— Истина ли е? — попита веднъж дядо Гено Сарандовица.
Бяхме, както често се случваше, сами и тя не скри истината от нас.
— И ти взе тия пари?
— Как да не ги взема, дядо Гено? Завещанието си е редовно и законно. Пък и питаш ли ме колко ми струва цялата таз работа? Остави страха и мъката, ами ханът ми три дни стоя затворен. А по доктори, по лекове… Защо да ги не взема? Най-после, тъй искал човекът, тъй го направил, воля му е…
Есента наближаваше своя край, времето се одъжди, пътищата се разкаляха. Ние прекратихме пътуванията си с дяда Гена и месец-два по-късно се научихме, че Сарандовица умряла съвсем неочаквано — с оная бърза смърт, която често грабва здравите и силни инак хора. И когато на другата есен ние отново минахме с дяда Гена през Антимовския хан, видяхме да стои на тезгяха младата Сарандовица, жената на Захарча. Снажна, каквато беше майка й, понапълняла и като че ли още по-разхубавяла, тя работеше сръчно, пъргаво, като че отдавна беше навикнала на тоя труд. Ханът се пълнеше пак с хора, може би повече, отколкото по-рано, веселбите започваха.
А в кьошето до тезгяха, загърнат в ямурлука си, дремеше Калмука.
Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]
Набиране: Иван Иванов, Елина Мирчева или Мартин Митов
Публикация
Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том втори; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7870]
Последна редакция: 2008-05-24 13:00:00