Йордан Йовков: Дрямката на Калмука

— Ами тоя не е ли човек?

— Човек е, но е станал за смях на всички. Казват, че имал бил пари, да му опустеят парите, когато една риза като хората не туря на гърба си. Па и знаеш ли що? — Не е май и с ума си. Празна е тая! — каза Сарандовица и почука с пръст по главата си.

— За даскала ли приказвате? — обади се Калмука, който беше се събудил и изправил до нас. — Смешен е той, и стипца, дето се вика, косъма надве цепи. Оная година, на Ивановден, срещат го ергенята и — обичай я! — искат да го къпят. Бе, човече, дай там някоя пара и се отърви, не — като замахне с бастуна — тоя по рамо, оня по ръка… Че като се скепцват, та в реката. Замръзнала беше, направиха дупка в леда и там го потопиха. Замръзнали му бяха мустаците, като миши опашки…

Той се прозина, разкърши грамадните си ръце и макар че доскоро беше онемял, каза:

— Сладко си поприказвахме тази вечер. Хайде лека нощ!

Излязохме и ние с дяда Гена. Из селото пропяха петли. Конете се бяха укротили и, с отпуснати глави, дремеха. Ние сритваме сламата отпреде им и те отново захрупват. Аз се качвам на колата, защото винаги си лягах там, но дядо Гено, макар че беше поклонник на Казамия и обичаше да наблюдава звездите, предпочиташе да прави това от земята. „Аз съм стар — казваше той, — може да се обърна и да падна“ — и си лягаше до колелото.

— Чу ли какво ти рекох? — викваше ми след малко той отдолу. — Като изгрее Зорницата, да ме събудиш. Зорницата, а не Керванджийката. Тя е друга звезда и изгрява много рано…

Но тия съвети аз помнех още от миналата година и безпогрешно разпознавах коя звезда е Керванджийката и коя Зорницата. Не ми се спеше, пък и никога по-рано не бях заспивал през тия нощи. Сарандовица беше затворила хана, голямото здание с високи каменни дувари, като на крепост, утихна и потъмня. Само там, дето ханджийката живееше с дъщеря си, светеха още два прозореца. Върху белите пердета играеха сенки. Виждах профила на лице, две ръце се издигнаха, сключени на обръч, и върху обтегнатото платно ясно се изрисуваха буйните талази на разпусната коса. Сянката трепна, разля се, светлината изведнъж угасна.

Мина се доста време след това. Наблизо в тъмнината зашумоля нещо по сламата, запукаха съчки. Обърнах се: един човек се отделяше из мрака до оградата, дето навярно беше се таил досега. В слабата дрезгавина на звездите видях, че лъсна бастун, съзрях и острия край на един мустак. Познах учителя, който си отиваше.

Отпосле минавахме много често с дяда Гена през Антимовския хан. Срещахме там най-различни хора, бивахме свидетели на всякакви случки Но две неща си оставаха постоянни и неизменни в хана: винаги заварвахме там учителя от Сърнино, който уж приказваше със Сарандовица, а всъщност изпод око дебнеше кога ще се отвори малката вратичка — и Калмука, който дремеше в кьошето си.

Но съвсем неочаквано настъпи промяна. Един ден ние видяхме, че на мястото на Сарандовица работи непознат някакъв момък. Чудно ни се виждаше, че яката и припряна ханджийка, която можеше да излезе наглава и с най-тежката работа, е поискала да я отмени друг, толкоз повече че по-дребни слуги имаше доста. Сарандовица пак стоеше на тезгяха, но не похващаше нищо, а само строго и със стиснати устни следеше работата на момъка. А той беше сръчен и пъргав, всичко му идеше отръки, всичко вършеше хубаво и чисто. И преди да се разбере дали Сарандовица е доволна, или не от него, момъкът успя да спечели сърцата на всички. Той беше рус, хубавеляк, еднакво благ и внимателен с всички. Казваше се Захария, но кой знае кой беше го нарекъл Захарчо. Това галено и подсладено име до немай-къде му прилягаше. Когато от всички страни взе да се чува това име, Сарандовица започна да се усмихва. И тая жена, която беше способна и на гневни избухвания, и на голяма нежност, започна да се отнася към Захарча като към син. „Захарчо — говореше тя, — я поеми това! Захарчо, виж какво искат там!“ А в същото време из разни кътове на кръчмата безброй гласове повтаряха едни след други: „Захарчо, Захарчо!“

Още преди тая промяна да стигне дотук, учителят напусна мястото си. Той никога не отиваше вече при тезгяха, нито приказваше със Сарандовица. Сядаше някъде настрана, ровеше с бастуна рошавите си мустаци и гледаше пред себе си.

Захарчо успяваше все повече и повече. Между пътниците започна да се говори, че Сарандовида смятала да го прави зет, той щял да се годи или бил годен вече за дъщеря й. Учителят започна да пие. И макар по-рано нищо друго да не беше турял в устата си, освен кафе или чай, сега, като всеки новообърнат, пиеше със страст, и то само ракия. В хана можеше да става каквото си ще, той не обръщаше внимание на нищо. Не поглеждаше вече нито Сарандовица, нито Захарча, когото по-рано следеше с някаква злъчна и пресилена усмивка. Но когато откъм малката вратичка се зачуеше познатият звънлив глас и мило позоваваше: „Захарчо, я ела какво ще ти кажа!“ — учителят изведнъж трепваше, правеше явно усилие да се не обърне и докато в настъпилата тишина чувствуваше как от всички маси погледите се насочват нататък, сам той по-упорито и по-намръщено гледаше в земята, напълваше си чашата догоре и я изпиваше на един път.