Йордан Йовков - Сенебирските братя

— Не си туряй такава мисъл, Павле.

— Не знам: Търся го сега, жив, мъртъв, трябва да го намеря. Сенебирлията се изправи. Дядо Щерю видя пред себе си предишния корав и непреклонен човек.

— Каква суша! — каза Сенебирлията със спокоен и равен глас. — Такава суша беше и оная година, когато се помина и бати Петър. Такава суша беше, че едното дърво пред къщи изсъхна…

Те поприказваха още и когато вече се смрачи, Сенебирлията се качи на каруцата си и подгони сивите си коне.

Няколко дни подред от стълбата на вятърната мелница дядо Щерю гледаше как тая каруца със сиви коне дига прах и обикаля ту насам, ту нататък из пътищата. Отдалечаваше се, изгубваше се някъде и отново се появяваше. Движеше се по цял ден като в кръг в това равно и сухо поле, в средата на което се изправяха двете сенебирски дървета.

Една нощ млад, почти детски глас повика пред мелницата и дядо Щерю излезе. Пред него беше Иванчо, загубеният син на Сенебирлията. Дядо Щерю го въведе в мелницата. Като че тоя момък идеше открай света: изпокъсан, издраскан, слаб като смъртник. Гладен беше като вълк и дядо Щерю го нахрани. После свари само да каже, че е дошел да иска прошка от баща си, и заспа.

Спа до сутринта. Не се събуди и когато слънцето се издигна високо в небето. Не смееше да го събуди и дядо Щерю. Гледа го, гледа го, па си каза: „Докато се наспи тоя юнак, аз ще отида да зарадвам баща му.“ И тръгна към Сенебир.

Той влезе в селото тъкмо по обяд. Вършачката в хармана на Сенебирлията беше спряла — работниците навярно се хранеха някъде на сянка. Изведнъж горе на батозата се появи Павли Сенебирлията. Потъмнял, гневен, патронташът на пояса му лъщи. И вика:

— Още ли ще ядете вие бре, още ли? Я ставайте, че да не полудея. Слушай — извика той още по-разярен на машиниста, — пущай машината!

Моторът изсъска, пусна пара, колелото се завъртя отначало празно, после каишът плесна връз него, опъна се и празната батоза зарева като звяр. Все тъй ядосан, Сенебирлията седна срещу барабана и започна да подава, като бясно тъпчеше ръкойките и все още викаше към работниците.

„Брей, хинает човек, не оставя хората да се наядат“ — помисли си дядо Щерю.

Той дойде зад кладните и машината се скри от очите му. Изведнъж батозата се задави, запъна се и после пак загърмя празна. Дигна се страшна врява, изпищя жена. Моторът като че въздъхна и спря.

„Стана нещо“ — каза си дядо Щерю и забърза. Като излезе иззад кладните, той видя, че пред къщата на Сенебирлията се чернееше мравуняк от хора. Махаха с ръце, гълчаха. Един работник тичаше срещу дяда Щеря и с очи още пълни с ужас извика:

— Чорбаджията умря, бай Павли. Разкъса го машината…

Дядо Щерю се спря като треснат. После подигна очи, погледна бряста и изтръпна: горе, по върховете на дървото, листата му бяха повехнали, сгърчени и сухи. Дядо Щерю погледна наоколо си, като че искаше да се увери в нещо: земята беше суха и напукана, лъхна го топлик като от пещ. И таз година беше страшна суша, право е, но дали не бяха се сбъднали думите на Халил ходжа? Дървото още стоеше право и като че нищо да нямаше, но беше вече мъртво.

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Набиране: Иван Иванов, Елина Мирчева или Мартин Митов

Публикация

Йордан Йовков, „Събрани съчинения в шест тома“, Том втори; „Български писател“, С. 1976. Под общата редакцията на Симеон Султанов.

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7880]

Последна редакция: 2008-05-24 13:00:00