Йордан Йовков: Сенебирските братя

Че не всичко е, както по-рано, това знаеше дядо Щерю. След първата поличба той чакаше втора. Но работите на по-малкия от сенебирските братя, на Павли, тръгнаха още по-добре. Умря жена му, но той взе друга, млада, народиха му се още деца. Богатството и силата му растяха и дядо Щерю отново повярва, че онова, което беше казал Халил ходжа, е само едни приказки и нищо повече.

Случи се тия дни тъй, че не само дядо Щерю, но и всички селяни, които носеха снопи от нивите или пътуваха с каруците си из пътищата — а всички пътища в тая широка равнина като че се въртяха все около двете високи дървета сред нея, — не можаха да не приказват пак за сенебирските братя, и приказваха сега повече, отколкото всеки друг път. Новина имаше голяма: синът на Павли, момък вече, мразен от мащеха си, гонен и от баща си зарад нея, беше забягнал и след като се губи с месеци, появи се с другари из кърищата около Сенебир, спираха и ограбваха пътниците. Синът на Павли Сенебирлията хайдутин — ето кое беше в устата на всички!

Най-напред дядо Щерю си каза: „Сега ще стане нещо.“ И чака ден, два, чака седмици. Всичко си вървеше по старому. Вършачката бучеше в хармана на Сенебирлията, жито като злато се сипеше в хамбарите му, коля носеха снопи от всички страни и трупаха кладни като планини. Дядо Щерю не се стърпя и отиде в Сенебир, гледа бряста, гледа го отзад, отпред, гледа го от всички страни: дървото си беше здраво, зелено и весело — не се виждаше никъде суха съчка.

Ето какво беше си премислил дядо Щерю, седнал горе на стълбата на вятърната си мелница. И когато настрани от кръстците се проточиха сенки, връз стърнищата легна мека и нежна светлина, а във въздуха лъхна прохлада, той слезе долу и отиде сред пчелите си. Той клекна срещу тръвните и гледаше как пчелите се връщат една след друга и как, когато кацат, тупат тежко, като едри дъждовни капки. „Натегнали са от мед, миличките“ — мислеше си дядо Щерю и се радваше. И той толкоз беше се залисал, че едва когато кучето зала, видя, че една каруца с високи сиви коне беше се спряла пред мелницата и един човек идеше към него й размахваше камшика си срещу кучето. Дядо Щерю позна Павли Сенебирлията.

Нито възрастта, нито грижите му през тия дни бяха го изменили. Той беше все тъй изправен, висок, крачеше пъргаво и широко. От години всички бяха го запомнили все тъй: с бяла коса и с бели хайдушки мустаци, но с червено лице. Носеше сива аба и сиви потури, а връз червения му пояс беше препасан па-тронташ. Мартината беше в колата му. Без оръжие Сенебирлията не ходеше никъде.

Той дойде при дяда Щеря и заговори гърлесто и високо, като че приказваше на много хора. Стана дума за берекета, за времето, за вършитбата, която, ако отива времето все тъй сухо, скоро щеше да се свърши. Сенебирлията се правеше весел, но дядо Щерю позна мъката в очите му. Пък и той замълча и се загледа в земята.

— А оня, моя непрокопсаник, син ми, не си ли го виждал? — попита той с други глас. — Не е ли излизал тъдява?

— Иванчо ли? Не е. Тук не е дохадял.

— Не е ли? Не ме ли лъжеш?

— Е, Павле, и ти: Не е дохадял, ти казвам, не съм го виждал.

— А аз го видях. И не само го видях, ами… — и Сенебирлията махна с ръка, като че искаше да изрази нещо свършено.

— Срещах го аз моя Иванчо — добави той — и струва ми се, че му светих маслото. И нека-такъв син!…

— Оная нощ — подзе Сенебирлията, който по всичко се виждаше, че му тежеше нещо на душата и бързаше да го каже — минаха покрай Петровия хан. Късно беше. Щом слязох, и Петър ме среща: „Аман, бай Павле, тук да стоиш, да не си ходиш. Ей сега минаха ония. И Иванчо беше.“ „Тъй ли?“ — казвам, метвам се на колата, един камшик на конете — виждаш ги на какви са змееве, — и право след тях. На едно място се зачерняха хора, един се спусна да хване конете.

Дигнах мартината… „Тате, аз съм!“ — извика.

— Кой, Иванчо ли?

— Той беше, познах го. Не ми трепна сърцето, Щерю, гръмнах. Гръмнах право в него и пуснах конете.

— Уби ли го?

— Тъй мисля. Трябва да съм го убил. Дядо Щерю го погледна смаян. И двамата замълчаха.

— Не може да бъде — почти извика дядо Щерю. — Не си го убил. Ако си го убил, щеше д а се намери. Ходи ли там?

— Как да не ходих — ходих.

— Е?

— Няма нищо. Ни човек, ни кръв, ни нищо.

— Видя ли? — зарадва се дядо Щерю. — Тъй ти се е сторило.

Сенебнрлията поклати глава. Като че не беше тоя Павли Сенебирлията, когото познаваше дядо Щерю.

— Да зная, че е тъй, Щерю, да зная. Право да ти кажа, обърна ми се сърцето, чедо е. И тъй мисля, и инак мисля. Може да не съм го убил, мисля си, няма кръв, няма нищо. Ами ако ония нехранимайковци, другарите му, са го завлекли някъде и са го заровили?