Йордан Йовков - Имане

От време на време болната се изправяше на леглото си и се поозърташе наоколо си. Очите й гледаха издълбоко, черни, пламнали, погледът й беше тежък, зъл. Виждаше все същото: двете й дъщери седяха настрана и си шепнеха, и двете млади, и двете червендалести и хубавелки, каквато бе и тя на техните години. А мъжете им, дошли с тях от далечни села, попременени и те с нови черни потури и с чисти бели ризи, едвам-едвам се пообръщаха, поглеждаха я през рамо и пак се заглеждаха навън през прозорците. „Какви са! — мислеше си старата. — Не ме жалят, стяга им се душата. Чакат само да им кажа де са скрити парите. Чакат само да умра, та да вървят да си гледат работата…“

Тя се отпущаше пак на леглото и затваряше очи. Лека-полека лицето й утихваше, успокояваше се. Изглеждаше, че спи. Двете сестри започваха да си шепнат още по-ниско, ходеха на пръсти, а мъжете, все тъй равнодушни, пускаха ръце в джобовете на новите си потури, гледаха навън. Хубаво беше времето. Ето там, в полето, над нивите минава черна сянка на облак; ето слънце пак огрява и сред зеленината на високите жита — не жита, а море! — светват тук-таме жълтеникави петна: сигурен белег, че жътва иде. Нататък гледат двамата мъже и мълчат.

А старата не спеше. Тя беше си мислила за много неща, а сега си мислеше как беше се поминал едно време свекър й. Като канара човек беше, здрав, як, а падна и се повали отведнъж, като сноп. Дойде си една вечер, легна в къта край огъня и вече не стана. Не охна, не се и оплака, само очите му се дръпнаха навътре и станаха кротки.

— Булка, кай, аз си отивам, ела да се простим. Гледала си ме, почитала си ме. Къщовница си била. Добра си била, булка, много добра. Сполай ти. Нека ти е просто от мене и от бога. И ти ме прости, булка…

Тя му целуна ръка, и той й целуна ръка.

На това място старата не се сдържа, трепна, заподсмърча и от очите й, както бяха затворени, капнаха сълзи и потекоха по сухите й страни. Двете сестри се спуснаха към нея.

— Мо, мамо ма! — заговори по-старата, като й изтриваше сълзите с ръка. — Що правиш ти, що плачеш? Е, болна си, що има? — Човек нали е, и се разболява, и оздравява. Ще оздравяш и ти. Недей тъй, не се притеснявай…

Старата чу всичко туй, но не се обади, не отвори очи, нито поиска да каже за какво плаче. А продължи да си мисли по-нататък:

Целуна му ръка, целуна и той нейната. А след туй се унесе. Нея вечер Братоя не беше в къщи, отишел беше на воденица. Вън беше ясно, но такъв вятър духаше, че звездичките трепереха, като че щяха да паднат. А старият все унесен, все хърка и гърдите му се подигат, подигат. По едно време той току скочи, погледна я, искаше да каже нещо, но не можа: езикът му се беше вързал. И като гледаше страшно, взе да маха с ръка към стената, показваше нещо все на нея страна. Тя помисли, че иска да повикат поп Гьоргя да го причасти, и го повика. А след туй старият скръсти ръце и умря, като че заспа.

Минаха се години, дойдоха грижи, немотия — боже, каква черна немотия! Много често тя си беше мислила: тъй, както беше махал с ръка старият, когато умираше, дали е искал да повикат попа, или друго е искал да каже? Не е ли имал нейде скатани пари и е показвал де са? Падна й като болка тая мисъл на сърцето. Зададат се празници — или Коледа, или Великден, — обърне къщата наопаки, претърсва навсякъде, мести чували, сандъци, копае, дето мисли, че може да са заровени парите. Няма и няма. Казвала е и на мъжа си, на Братоя — и сега като че го гледа как седи на чардака, поуморен от работа, потен още. Братоя не вярваше.

— Отде ще има пари стария — думаше. — И той беше сиромах като мене.

Но друг път е казвал, че си припомня едвам-едвам, като през мъгла, отколе било то, дете бил още, че веднъж старият продал овце и парите не се видели. Много пъти, при голяма нужда, преди да поиска от чужди хора, старият мислел, мълчал, като че имал пари, а не смеел да ги бутне.

Една година даде Бог голям берекет. Едно жито стана — червено, едно, като дренки.

— Я чуй — каза й Братой, — земи поизмажи килеря, поизпуши дупките, дето са ги направили мишките. В хамбаря няма място веке, ще изсипем малко жито и там.

Тя взе да замаже, но рече по-напред да поизкопае, та да се изравни. Като доде до огнището и копна, теслата удари на камък, поразрови — показа се плоча. Тъй затупка сърцето й, тъй се разтрепера, че не можа, почака. А като обърна плочата — гърне, вътре в него — алтъни. Не беше пълно, но цяла купчина, злато като жарава.

Не го скри, занесе го право на Братоя и му го даде. Как се зарадва човекът й — не можа да стои прав и седна. Та ги брои, та ги прехвърля в ръцете си, попипва ги, гледа ги. Пусне ги в гърнето, позарбърка ги, пак ги гледа. Отведнъж изгледа я страшно, като че искаше да я убие, и й викна: „Излез навън!“ Остана сам и ги скри.