Йордан Йовков: Имане

Друг човек стана оттогаз. Изстина към нея, изстина към дъщерите си, като че не бяха негови деца, а чужди. Стисна му се сърцето, не дава нищо, не туря дреха на себе си, ходи парцалив, изумял. Кое работи, кое не. Седи на прага на одаята, дето бяха скрити парите, седи като гарван на гнездото си. Щом мръкне, сякаш полудява: „Защо лаят кучетата? Затвори ли вратника? Заключи ли вратата? Я запуши прозореца, че се вижда!“ И се затвори в одаята си и само се чува: зън-зън, брои си парите. Пусти пари!

Но когато дойде да умира, смекчи се сърцето му и каза й де са парите. Толкоз беше се натеглила от тия пари, че взе гърнето, като че вътре имаше змия, и го зарови дълбоко, дълбоко в земята. И не в къщи — зетьовете бяха усетили, че старият има пари, — а на друго място. Никой вече не може да го намери де е.

Одърът заскърца, старата захвърли с мъка тежките черти и се поизправи. Очите й не мигваха, горяха. Двете сестри тозчас дойдоха при нея.

— Мамо, я земи да си похапнеш — каза по-старата, — я виж каква чорбица сме ти направили. Похапни си, и да не ти се яде, похапни. Човек като не яде, болестта го надвива.

— Хайде, мале, хайде — закани я по-младата, Ненка, — я земи, че се насърбай ху-у-баво. Аз я направих чорбицата, много е хубава. И чер пиперец турих, да ти отвори ищах. Дръж лъжицата, па яж, не бой се…

Старата бутна назад лъжицата, изгледа поред дъщерите си и очите й се наляха. Погледна след туй зетьовете си — те едвам криеха тънки, зли усмивки — и очите й пламнаха. „Няма да ви кажа къде са парите, не!“ — помисли си тя. И си припомни колко са я мъчили за тия пари. Ще дойдат, ще почнат да се мажат около нея: „Маминце, тъй, маминце, онъй“, а като им дотегне, хване ги яд, че като отговрят едни уста. Хеле тоя големият, с тия рунтавите мустаци и с тая брада като таралеж — какви думи й е казвал! Като камъни са падали на душата й.

Тя си легна пак и затвори очи. „Защо да им кажа де са тия пари? — мислеше си тя. — Нека си печелят сами, че да им е сладък хлябът. От тия пари аз не видях добро, не видя добро и Братоя. Тия пари са проклети пари — прокълнал ги е онзи, който ги е оставил, добро няма от тях, горят като огън. Нека си стоят в земята.“

Навън изведнъж притъмня, излезе вятър, дигна се прах, салкъмът пред прозорците се залюшка и зашумя. Светваха кратки, червени светкавици, забоботи гръм и тресна надалеч, като че падна нещо голямо и тежко. Утихна, стана по-тъмно и по керемидите затропа едър дъжд.

Старият зет с големите мустаци се обърна, потри ръце и каза:

— Хубав дъждец. Утре като пекне слънце, след два-три деня земи си жетвата готова…

Той смигна на младия и двамата наедно минаха в другата стая.

До късно сестрите стояха при майка си. Старата не отиваше добре. Имаше огън, мяташе се, дишаше тежко. Когато се поумиряваше, лицето й ставаше бяло като вар и на челото й, под посивелите й коси се набираха ситни капчици пот. Двете сестри се лутаха около нея, изпитваха едно, изпитваха друго и като виждаха, че нищо не помага, гледаха се една друга и не знаеха какво да правят. И докато по-старата все още държеше, младата седна на земята, закри очите си с ръце и заплака. Не заплака, а сякаш запя проточено, жаловито.

Мъжете се показаха на вратата разтревожени. Тъкмо в тоя миг болната се събуди и, за голямо учудване на всички, скочи на леглото, като че искаше да стане. Но щом видя двамата мъже, изгледа ги плахо и падна възнак на леглото. Тогава по-старата сестра, сърдечна и силна жена, се разсърди.

— Стоене, Димитре! — викна тя на мъжете. — Хайде излезте си, идете оттатък. Тук не е за вас. Ненке — обърна се тя към сестра си, иди и ти. Иди да си починеш.

Младата я погледна с насълзените си очи и й се сопна:

— Тук ще стоя аз. И на мене е майка.

Мина се час-два. Изведнъж старата пак отвори очи, видя, че мъжете ги няма, поиска да се изправи, но не можа. Очите й горяха, гледаха ту едната, ту другата сестра и се насълзиха. Да би могла, би проговорила, но не можеше. И като събра всичките си сили, тя издигна едната си ръка, суха и почерняла, и отчаяно замаха все в една и съща посока, към кьошето, към другата стая…

Двете сестри се изгледаха една друга.

— Постой тука, Ненке — каза по-старата. — Аз сега ще дода.

И се впусна към вратата. Малката се затича към нея. Мъжете бяха позадрямали, събудиха ги.

— Ей насам посочи. Три пъти насам махна, тук трябва да са парите…

— Де? Къде? Накъде махна?

— Насам. Към тука махна.

Озърнаха се, погледнаха: навсякъде бяха претършували, и земята бяха копали дори. Ако е посочила насам, тук няма.