Йордан Йовков - Чифликът край границата

Наистина, тая трева беше особена. Тя не отиваше нагоре, не стърчаха от нея стъбла, а беше на гнезда, гъста, едра и пущаше на всички страни прегърнати листа като пера.

— Таз трева се казва бозалък — обясни Хубен. — Много е добра за добитъка.

Бяха близо вече до чифлика. Вървяха из по-ниско място и затуй къщата се криеше зад другите постройки. И дървото пред нея като че намаля и не. Изглеждаше тъй високо. Откъм хармана се виждаха кола, плугове, чивгари, червенееше се една жетварка. Галчев позна жълтия кабриолет на Нона. Изведнъж там се показа жена и Галчев трепна. „Не е Нона — каза си той след малко и се успокои. — Вървежа на Нона е друг. Когато Нона върви, като че плава, снагата й е права, стройна, малко изпъчена, затуй лактите й остават назад. И може ли Нона тъй спокойно да върви? Да не се засмее и да не махне с ръка?“

Галчев слезе от коня, остави го на войника, а сам тръгна към кладенеца. Едно босо момче караше алашата — тежък бял кон, който, напрегнат, с огънат гръбнак, едва пристъпваше около келявото, като на всяка крачка подмяташе предницата си, като че с мъка отлепяше краката си от земята. Застанал прав на каменната софа, наспоред върбата, която беше до самия кладенец, стоеше възстар човек, по ръкави, с кафяви шаячени панталони, каквито носят котленците. Той и не погледна Галчева, защото тъкмо в тая минута по макарата остро заграка синджир и човекът, като се понаведе, пое пълния тулум, мокър и лъснат от водата, която се плискаше по него. Той го отмъкна до улука, но не го изля, а само го надвеси и като погледна Галчева и се усмихна, каза:

— Няма ли да пийте, г-н поручик? Водата ни е хубава, студена е.

— Не, ний искаме да напоим конете — каза Галчев. — Може ли?

— Как да не може. Може, може. Дай насам конете, момче! — извика той на войника. — А, Хубене, ти ли си? Докарай конете!

— Де е по-чиста водата, дядо Христо? — попита Хубен, като водеше конете. — Да няма перушина от патките, че ще кашлят конете. На кой улук да ги напоя?

— На който щеш, на който щеш, водата е чиста, сега сме я вадили. Хайде, че ела да се напиеш и ти, аз ще чакам.

Той държеше тулума и все се усмихваше. Лицето му беше сухо, но здраво и червено, около носа и устата му имаше две дълбоки извити бръчки и от тях той изглеждаше по-усмихнат, отколкото си беше. Като се напи и войникът, дядо Христо хвърли тулума в кладенеца, спусна и въжето.

— Чакаме да напоим овцете — каза той. — То отзарана поваля малко, кой знай дали ще пият. Бяхме напълнили улуците, ама като ви видях, че идете, рекох на детето: карай, Енко, карай да извадим още един тулум, тез хора може да искат да пият вода.

— Всичко туй на чифлика ли е? — каза Галчев, като показваше към сградите. — Няма ли кръчма или кафене, да се навъртат там съмнителни хора?

— Какви хора?

— Контрабандисти, бегачи през границата.

— А, няма, няма. Таквиз хора няма. И нито кръчма има, нито кафене, всичко туй, дето го гледаш, е на чифлика. Едно време, право е, много бягаха оттука през границата. Ей онзи дол, виждаш ли го? — там им беше вървището. И Тахира от Черкезкьой, когато го бастисаха, хайдутите през тоя дол минаха отсам в България. Цяла нощ пукаха пушки, гонеше ги потеря.

— Кой е тоз Тахир?

— Един богат турчин. Рязали му бяха ухото за пари. Отколе беше то. Тогаз, нали казах много бягаха оттука, ама откато направиха онез двата поста, румънския и българския, никой не смее вече де мине.

Дядо Христо се обърна и погледна към детето.

— Хайде, Енко, впрягай да извадим и тоз тулум. Дръж го, дръж, дръж! — завика той.

Галчев се обърна: белият кон, който досега беше стоял отстрани на келявото, беше повлякъл детето и тичаше към улуците. Колкото и да опъваше отзад хамутя, детето не можа да го спре и го пусна. Дървената закачалка затрака по камъните.

— Ух, да те ядат вълци, да те ядат! — разсърди се дядо Христо и замаха с ръце срещу коня.

— Нека се напие — каза Галчев.

— Какво ще пие — не е жаден. Откато сме завадили вода, сто пъти е дохаждал да пие. Туй добитъка, г-н поручик, хитър е като чиляка. Разбра, че ще го впряга ме, и гледа само да се помайва.

Наистина, конят уж пиеше, а само плакнеше водата из устата си, като че се жабуреше, и в същото време извръщаше очи назад и гледаше какво ще стане. Дядо Христо отиде при него, извади хамутя изпод краката му и два пъти го удари с дървото на закачалката по задницата. Конят тичешката се върна направо на мястото си при келявото.

Галчев гледаше към чифлика. „Защо не се показва Нона? — мислеше си той. — Дали не е отишла някъде?“ — Той можеше да иде у тях, да каже, че иска да види баща й, да го предупреди, че сеновчани замислят нещо лошо. Най-после чифликът беше до самата граница, в неговия участък, и той не само можеше, но беше и длъжен да се отбие и да го види. Встрани от каменната ограда и доста надалечко сред поляната се виждаше една старовремска могила, каквито имаше много тия места. На самия й връх нещо се белееше.