Йордан Йовков - Чифликът край границата

Галчев беше се отдалечил доста от селото и забеляза, че пред него по пътя вървеше някакъв селянин. Когато го наближи повече, селянинът чу стъпките на коня, отби се, направи две-три крачки настрана и след туй се обърна с лицето си към пътя. Галчев позна, че беше Гърдю.

— Къде тъй? — попита го той.

Гърдю поздрави по войнишки и се усмихна.

— Нийде… ей тъй, да ме вземе малко вятъра…

Той държеше цигара и бъркаше в пояса си за огън.

Галчев го позагледа, не му каза нищо повече и го замина. Той си спомни историята на Антица, тъй както му я беше разказал Кутмака, и се обърна. Гърдю пак беше тръгнал насам, вървеше по същия път, който отиваше към Исьорен. „Може ли да се минат двайсет и повече години и още да го влече нещо нататък — помисли си Галчев. — И това е един селянин!…“

Изведнъж пред него се мярна върхът на едно дърво — същото туй дърво, което му беше показала Нона от кабриолета. Във влажния въздух то изглеждаше сега по-зелено, по-развеселено и при всяка крачка на коня като че подскачаше и се откриваше повече. Галчев усети, че го обзема някаква сладка безпричинна радост, и пришпори коня. Не измина и стотина крачки в тръс, той пак поспря коня: пред очите му се откри целият Исьоренски чифлик.

Той и по-рано беше го виждал, но от другата страна, откъм границата. Отсам, както го гледаше сега, чифликът имаше съвсем друг вид. Той беше близо до границата, мястото там постепенно се издигаше и всичко се виждаше като на длан. Най-напред личеше голяма бяла къща и пред нея, точно по средата — високо зелено дърво — същото туй дърво, върхът на което се виждаше отдалеч. По-долу оградени с бели каменни дувари, се виждаха няколко овчи саи, с каменни стени откъм юг, с два–три еднакви и квадратни входа, които се чернееха като дупки на кафез. Имаше и други постройки, а по-настрана, където като грамаден пръстен се извиваше околчестата ограда на хармана, се издигаха два саплъка — единият по-нисък, с бяла скорошна плява, другият потъмнял, улегнал, висок като планина.

Но очите на Галчева се връщаха все към бялата къща. Тя имаше чардак и пред чардака беше високото дърво. Наоколо беше поле, нямаше нищо друго освен трева и бурени и може би затуй това дърво изглеждаше необикновено високо, самотно сред широкия хоризонт, устремено към небето. Галчев се взираше и се мъчеше да види нещо, но в чифлика като че нямаше хора. Не димеше и вършачката, навярно вършитбата беше привършена. Орляк птици хвърчаха над къщата и когато се спуснаха по-ниско и между тях се мярнаха и бели крила, Галчев разбра, че са гълъби.

Един път се отбиваше и тръгваше право към границата. Там се виждаше един дол и на единия му бряг имаше български пост, а на другия — румънски. Галчев отби коня си и тръгна по тоя път.

— Хубене! — обърна се той към войника. — Ако вървим по тоя път, дали ще излезем на границата?

— Ще излезем, господин подпоручик. То каквото е равно тука, и без път да тръгнем, пак ще излезем. Ей я е де е границата!

Повървяха някое време по тоя път. Галчев все гледаше към чифлика. През тия два-три деня, откато беще слизал в селото, той беше ходил по обиколка на постовете откъм другата страна на заставата. Сега останаха отсамните постове и още на тръгване беше си дал дума, че няма да се отбива в чифлика. Той спря коня, извади цигара и запуши. Не му се вървеше повече нататък: „Защо пък да си налагам тия ограничения? — помисли той. — Аз може да мина покрай чифлика и пак да не се срещна с никого и с никого да не приказвам.“

— Хубене — каза той, — нали има път да минава покрай чифлика и да отива към границата?

— Има, г-н подпоручик.

— Виж, там има и кладенец, вадят вода сега. Я да минем оттам, ще напоим конете!

И без да чака какво ще каже войникът, Галчев обърна коня към чифлика. Тъй изведнъж той се освободи от обещанието, което беше си дал зарад майка си — да бъде предпазлив и да избягва срещите с Нона. Сега това му се виждаше непотребно и смешно: ако наистина имаше някаква опасност за него, той трябваше да върви направо към нея, а не да я заобикаля боязливо отдалеч. И каква опасност е туй, че на пътя му се е изпречило едно хубаво момиче? Нека всички опасности да са все такива! Тая мисъл се хареса на Галчев и го развесели. Наедно с Хубена те вървяха сега направо, без път. Излязоха от нивите и тръгнаха по равна чиста поляна, която изглеждаше да е неразоравана целина.

— Вижте каква трева има тук, г-н подпоручик — каза Хубен и в гласа му прозвуча радостта на селянин. — Суха е, а пък каква е гъста. Стига да няма сняг, добитъкът може да се напасе и посред зима.