Йордан Йовков - Чифликът край границата

Като чу това име, Гърдю трепна, като че се пробуди от сън. Както бяха замислени, малките му черни очи пламнаха, той стана прав и извика:

— Манолаки! Пунгаш! Душата ми изгори той мене… изяде ме… Ама и аз него ли? И аз ще му платя… Хубаво ще му платя…

Той се тръшна на мястото си и гърдите му се заподигаха, като че се задъхваше.

Вън се чуха гласове, зазвъниха шпори и в кръчмата влезе Галчев, а след него кметът и Милчевски. Галчев не знаеше какво беше се случило преди малко, нито отдаде особено значение на туй, че десетината души, които пиеха около една маса, се извърнаха и го погледнаха. Той им кимна, поздрави ги весело, след туй, като подрънкваше с шпорите си, отиде към тезгяха и поиска от Филипа кутия цигари.

Крайненци се поумълчаха. Изведнъж Гърдю стана и забърка в пояса си да плаща, но Йови го хвана за ръката и повика Филипа. Направиха сметка и тогава Йови отдели колкото пари трябваше и плати. Гърдю като че не искаше да знае нито колко плаща, нито колко му връщат, мушна кесията в пояса си и тръгна към вратата. Някой му извика, но той не се обърна и излезе.

Галчев, Милчевски и кметът също излязоха. Те отидоха настрана и кметът дълго време говори нещо на Галчева. Подпоручикът го слушаше, но гледаше настрана и мълчеше. По-внимателно като че слушаше Милчевски и натъжените му очи гледаха учудено и плахо.

По едно време отвъд оградата надникна Давид Кьосето, след туй доде при тях.

— Кмете, тебе търся — каза той. — Добър ден, г-н поручик… Кмете, знаеш ли какво бясно куче ме нагази отзарана? Доде у дома Кутмака и, нали сме от един еснаф, заведох го да ми види пчелите. Той гледа, гледа, че като скочи — полудя човека ей, полудя. Ти, кай, пращаш твоите пчели да крадат мед от моите… Хванах ли те аз тебе… И какво не още… Бабини дивитини… Ти чувал ли си таквоз нещо?… Псува ме…

— Не ви разбирам от пчелите — каза Алекси.

— Че аз ако мога да уча мухите си да крадат, ще ги пратя в банките, пари да ми крадат… Нали, г-н поручик? — ухили се Кьосето и погледна Галчева.

— Не ви разбирам от пчелите — каза пак Алекси. — Какво прави Йосиф?

— Какво ще прави Йосиф? Гледа си училището. Аз тоя Кутмак няма да го оставя, аз ще се жалвам.

— Остави сега туй — пресече го кметът. — Ти да кажеш на Йосифа да си събира ума. Виждам аз какво прави и какво проповядва. Ти си баща. Ще се случи нещо, после не знам, да не речеш, че не съм ти казал.

Кьосето се позамисли.

— А бе, Алексе, не виждам ли и аз, ама какво да правя… Днешните млади нито в господа вярват, ни то баща и майка зачитат. Ама ще му кажа, пак ще му кажа. То един свят се навъдил, пази боже… Право ви казвам, г-н поручик, не смееш да им продумаш.

— Ти му кажи пак — каза Алекси.

— Ще му кажа. А Кутмака не го оставям, ще го заявя. Той е дърт хайдутин, ще ми направи нещо…

Галчев тръгна към коня си. Милчевски, който досега само беше слушал и мълчал, тръгна с него.

— Защо не доде вчера? — каза той. — Нона беше тука.

Галчев се качи на коня си. Милчевски доде близо до него.

— Нона пита за тебе — каза той ниско и се учуди, че Галчев и сега не му отговори. — Кога ще се върнеш? Ти отиваш нагоре, ще се отбиеш ли в Исьорен?

— Какво ще правя в Исьорен? — каза Галчев. — Аз отивам по границата. Хайде довиждане! Довиждане, кмете!

Галчев бутна коня, последван от войника, също на кон. Колкото и малко да беше валяло, предишния прах го нямаше, беше чисто и прохладно. Тревата се зеленееше, поизмита от дъжда, самият път изглеждаше гладък и кафяв. Лека мъгла като дим стоеше над нивите — ясно като прави линии се очертаваха синорите и сред стърнищата, изпотъпкани и легнали, се показваше черна земя, измокрена от дъжда. Още вървяха разкъсани облаци и слънцето ту се затуляше, ту светваше.

Галчев още си мислеше за туй, което беше му говорил кметът. Както се виждаше, Алекси беше в дирите на всичко, което ставаше в селото, но като всеки хитрец, гледаше, ако може, да остане настрана, а друг да бърка в огъня. Учителят Давидов тайно събирал вечер някои селяни, все от крайненците, ония, дето нямат забит кол, както казваше кметът, и онова, което им говорел, не било вече обикновени партизански речи, а подстрекателство за бунт. Все пак кметът не смееше да обвини открито никого и като разказваше за събранията на Давидов, престорено наивно добавяше: „Може пък даскала да им чете някоя книжка, сказки да им държи, нещо като вечерно училище, да речем…“

Че в Сеново не беше спокойно, то се виждаше. Но къде беше спокойно сега? Между другото кметът беше казал, че сеновчани се заканяли да заграбят земя от чифлика. „И какво са криви селяните — мислеше си Галчев, — на тях им трябва земя, на тях земята е нужна, както въздуха. Пък и аз какво мога да направя? Аз мога да върша само туй, което ми заповядат, нищо друго. Виж, ако стане нещо съвсем близо до границата, то е друго, тогаз ще видим.“