Амели Нотомб - Изумление и трепет

— Как се осмелявате? Как се осмелявате? Трябва да е било ден, в който не съм блестяла с особена интелигентност, защото захванах да й обяснявам.

— Не исках да ви досаждам. Исках само да ви изразя приятелските си чувства…

Разтреперана от омраза, тя отблъсна ръката ми и изкрещя:

— Бихте ли млъкнали? Бихте ли се махнали?

Очевидно не бих, защото продължавах да стоя като истукан.

Тя тръгна към мен. В дясното й око гореше Хирошима, в лявото — Нагазаки. Сигурна съм: ако тогава имаше право да ме убие, Фубуки нямаше да се поколебае.

Накрая все пак разбрах какво се искаше от мен — да изчезна от полезрението й. Прекарах остатъка от деня в имитация на някаква минимална дейност, опитвайки се да анализирам глупостта си, а тя ми даваше широко поле за размисъл.

Фубуки бе подложена на тежко унижение в присъствието на колегите си. Единственото, което можеше да скрие от нас, последният бастион на честта й, това бяха сълзите.

А аз се бях изхитрила да я сваря как ридае. Да я принудя да изконсумира срама си до дъно. Тя никога не би допуснала, не би повярвала, не би приела, че поведението ми е израз на доброта, макар и несръчна.

Час по-късно жертвата отново седеше на бюрото си. Никой не я погледна. Тя се взря в мен — от сухите й очи струеше омраза.

После се залови за работа, сякаш нищо не е било, и ме остави да гадая каква ще бъде присъдата й.

Защото според нея поведението ми явно заслужаваше най-строго наказание. Тя знаеше, че се бе отнасяла зле с мен, и не се съмняваше, че съм искала да й отмъстя. Че съм се опитвала да й го върна тъпкано, когато съм я гледала как плаче в тоалетната.

Така ми се щеше да й кажа, че греши, да й обясня: „Добре, глупаво и нетактично беше от моя страна, но кълна ви се, че нямах друга подбуда освен добрата стара и тъпа човещина. Доскоро ви се сърдех, вярно е, но когато ви видях така жестоко унизена, единственото, което изпитах, беше най-обикновено състрадание. Нима можете да допуснете, вие, с вашия остър ум, че има човек в това предприятие, не, на тази планета, който да ви уважава, да ви се възхищава, да е подвластен на чара ви повече от мен?“ Как ли щеше да реагира, ако й бях казала това?

На другия ден Фубуки ме посрещна с лице, на което бе изписано олимпийско спокойствие. „Съвзела се е“, помислих си.

Съобщи ми с равен глас:

— Имам нова работа за вас. Последвайте ме.

Излязохме от залата. Започнах да се безпокоя — явно новото ми работно място не беше в счетоводния отдел. Какво ли значеше това? Къде ме беше повела Фубуки?

Тревогата ми се усили, когато поехме към тоалетните. „Не е възможно“, помислих си. Най-вероятно в последния момент ще свием наляво или надясно, за да отидем в някой офис.

Не беше нито ляво, нито дясно на борд, ами пълен напред и право в тоалетните.

„Сигурно иска да си поговорим на спокойствие за вчерашния случай“, казах си.

Обаче не. Фубуки ми заяви невъзмутимо:

— Ето новата ви работа.

И със сигурни професионални жестове ми показа какво щях да правя отсега нататък. А именно, да подменям кърпите за ръце със „сухи и чисти“ и да зареждам кабинките с тоалетна хартия — за тази цел ми бе връчен ключа на един килер, в който гореспоменатите съкровища се пазеха от попълзновенията на служителите от компанията „Юмимото“.

Като гвоздей на спектакъла красивото създание деликатно обхвана с пръсти четката за тоалетна чиния, за да ми покаже как да я ползвам. Да не би да си мислеше, че не знам? Във всеки случай никога не бих могла да си представя тази богиня да държи вместо скиптър подобно оръдие на труда. И още по-малко да ми го връчва.

Слисано попитах:

— Кого ще заместя?

— Никого. Чистачките работят вечер.

— Да не би да са напуснали?

— Не. Просто вечерната им работа не е достатъчна, както сигурно сте забелязали. Нерядко през деня се случва да няма чисти кърпи или да липсва тоалетна хартия, или пък тоалетните да са замърсени, което е много неприятно, особено като се има предвид, че приемаме външни хора.

Запитах се защо ли пък за външния човек да е по-неприятно да вижда мръсни тоалетни, отколкото за вътрешния. Не ми остана време да намеря отговор на този въпрос на етикета, тъй като Фубуки с мека усмивка заключи:

— Отсега нататък благодарение на вас няма да имаме подобни проблеми.

След което си тръгна. Останах сама на мястото на новото си назначение. Толкова бях втрещена, че не можех да помръдна. Само ръцете ми се полюляваха. После вратата се отвори и Фубуки отново се появи. Като в театрална пиеса тя се връщаше, за да ми каже най-приятното.