Амели Нотомб - Изумление и трепет

Това обяснение сигурно беше вярно, защото с очите си видях как тялото на Фубуки омекна. А тя не беше никак крехка, бе истински паметник на гордостта и щом физиката й се предаваше по този начин, значи наистина бе жертва на сексуална атака. Краката й се подгънаха като на отмаляла любовница и тя се свлече на стола.

Ако бях симултанна преводачка на речта на господин Омоши, ето какво щях да преведа:

— Да, аз тежа сто и петдесет кила, а ти петдесет, двамата тежим двеста кила и това ме възбужда. Тлъстината ми пречи на движенията, ще ми бъде трудно да ти доставя удоволствие, но пък с масата си мога да те съборя, да те премажа, обожавам това, особено в присъствието на всички тези кретени. Обожавам да гледам как страда гордостта ти, като знаеш, че нямаш право да се отбраняваш, обожавам да изнасилвам по този начин!

Трябва да не съм била единствената, която чувстваше така нещата, защото колегите ми наоколо бяха в плен на дълбоко неудобство. Доколкото им бе възможно, те отвръщаха очи и криеха срама си зад папките или зад екраните на компютрите.

Сега Фубуки седеше, превита на две на стола си, лактите й бяха облегнати на бюрото, а ръцете й поддържаха челото й. Словесната картечница на вицепрезидента разтърсваше гърба й на равни интервали.

За щастие не направих глупостта да постъпя така, както би било редно в подобна ситуация, а именно, да се намеся. Без съмнение това би утежнило съдбата на жертвата, да не говорим за моята. Не мога да кажа обаче, че бях горда от мъдрата си въздържаност. Почтеното поведение обикновено изглежда глупаво. Но не е ли по-добре да се държиш като глупак, отколкото да се опозориш? И до днес все още се изчервявам при мисълта, че предпочетох разума пред достойнството. Някой следваше да се намеси и тъй като никой друг не би поел този риск, трябваше да се жертвам аз.

Разбира се, Фубуки нямаше никога да ми го прости, но щеше да сгреши — какво по-страшно от това да присъстваме на подобен унизителен спектакъл, без да реагираме, какво по-страшно от абсолютното ни покорство пред висшестоящите?

Трябваше да засека времето на господин Омоши. Минутите течаха, а крясъците му не само не стихваха, ами придобиваха все по-голяма сила. Което потвърждаваше, ако изобщо бе необходимо, хормоналната природа на сцената — така както любовникът се самовъзпламенява от собствения си сексуален бяс, така и вицепрезидентът ставаше все по-брутален, а виковете му излъчваха енергия, чието физическо въздействие направо поваляше нещастницата.

Към края се случи нещо напълно обезоръжаващо. Както сигурно става при изнасилване, Фубуки се превърна в малко момиченце. С тъничък детски глас — дали само аз го чух? — тя на два пъти изстена:

— Окоруна. Окоруна.

На езика на дете, което се обръща към сърдития си баща, това означаваше:

— Не ми се карай. Не ми се карай.

Смешна молба — все едно някоя вече наполовина изядена газела да проси милост от заръфалия я хищен звяр. И главно — скандално несъобразяване с догмата на подчинението, която изключва правото на защита. Господин Омоши като че ли леко се смути от този непознат глас, което обаче не му попречи да се разврещи още повече. Нищо чудно детинското поведение на Фубуки да го възбуждаше допълнително.

Измина цяла вечност, преди чудовището да си тръгне. Може би се бе уморило от садистичните си игри или пък тонизиращото упражнение му бе отворило апетита за двоен сандвич с риба и майонеза.

В счетоводния отдел настана мъртва тишина. С изключение на мен никой не се осмеляваше да погледне жертвата. В продължение на няколко минути Фубуки нямаше сили да помръдне. После стана и излезе, без да каже нито дума.

Знаех със сигурност къде е отишла — къде отиват изнасилените жени? Там, където тече вода, където може да се повръща, където има колкото се може по-малко хора. В офисите на „Юмимото“ на тези изисквания отговаряше тоалетната.

Там именно направих поредния си гаф.

Без много да му мисля, реших, че трябва да отида да я успокоя. Напразно си припомнях как ме бе унижавала и оскърбявала — абсурдното ми състрадание взе връх. Наистина абсурдно — ако трябваше да действам в разрез със здравия разум, по-добре да бях защитила Фубуки от господин Омоши. Поне щеше да е проява на смелост. А аз направих нещо мило и глупаво.

Изтичах в тоалетната. Тя плачеше пред мивката. Мисля, че не ме видя да влизам. Затова пък ме чу да казвам:

— Фубуки, съжалявам! От все сърце съм с вас.

Вече се приближавах към нея с протегната утешителна ръка, когато тя вдигна към мен помрачен от гняв поглед. И изсъска с неузнаваем от патологична ярост глас: