Майкъл Нютън: Черна дантела

— Ще имаме нужда от медицинските справочници или регистри, или както ги наричат там. Може би трябва да се върнем две-три години назад, в случай че нашата мацка е напуснала работа. След това трябва да засечем и съпоставим жертвите на докладвано сексуално насилие в областта.

— В цялата област ли?

— Мисля, че да.

— Значи ще ни е нужна една година, за да можем да тръгнем отнякъде, освен ако междувременно компютрите на експертите не попаднат на нешо подобно извън областта.

— Една година, за да започнем — рече Флин. — В случай че през това време няма никакви посегателства, ще трябва да се върнем назад с още година или година и половина и да опитаме отново.

— Струва ми се, че много ще просрочим работата.

— Точно така е, колега.

— Слушай какво, Джо.

— Казвай.

— Следващият път, когато вземе да ми идва на ум някоя умна идея, ти давам право да ми ритнеш един по задника.

— Винаги си добре дошъл.

— Ще се чувствам безкрайно задължен.

Къщата на „Терас драйв“, в Хайланд парк, беше на двайсет километра източно от Уестуд и сградата на ФБР. Това костваше на Мартин Танър по един час шофиране в двете посоки, но си струваше да се опита да се махне за малко далече от работното си място. Да отдели малко време за Рони, когато имаше възможност да го направи и да остави страданията на непознатите, далече зад себе си, заключени в картексите или забодени с кабъри по стените.

Навън розите бяха започнали да цъфтят като преобладаваше белия и розовия цвят с малко червено за акцент. Той си помисли, че тази година цъфтежът им щеше да е най-красивият от четири лета насам, когато той и Рони се бяха преместили тук от Далас. Все още нямаше да са като в градината им в Тексас, но това беше минала работа. Една част от живота му, която той бе забравил или трябваше да забрави.

В Далас, много отдавна, имаше една друга къща с разхвърляни небрежно детски играчки отвън, докато една нелепа злополука не отне живота на единственото дете на Танър. Малкият Уилям сега щеше да бъде на осемнадесет години, абитуриент от гимназията, пред прага на живота. Но този живот бе прекъснат и застинал в поток от разпокъсани образи, които все още се връщаха от време на време в сънищата на Танър.

Летящата кола. Паникьосано юношеско лице зад волана със забавени от алкохола рефлекси. Звукът от сблъсък и влачене, от който стомахът му се свиваше на топка.

Танър не беше там, когато бе станало това, но представите за случилото се бяха кристално ясни в съзнанието му като снимки във фотоалбум, съхранил спомена за загубата му. Бяха му казали, че с течение на времето споменът ще избледнее, но всичко това бяха празни приказки.

Болката беше така неотменно свързана със спомена на Танър за Били, че ако престанеше да страда, би означавало да загуби всичко. От гледна точка на Мартин Танър, това не беше никакво разрешение на въпроса.

Той паркира в гаража и използва автомата, за да затвори вратата след себе си. Уличният пейзаж изчезна от огледалото му за обратно виждане и дневната светлина бе заменена от електрическото осветление на голите крушки над главата му. Танър заключи плъзгащата се врата и влезе през кухненския килер, вдигайки достатъчно шум, за да предупреди Рони за идването си.

Тя го срещна по средата на кухнята; устните им се докоснаха леко, после се потърсиха отново за по-дълга целувка.

— Закъсня.

— Извинявай. Така или иначе, на печеното му трябват още трийсетина минути, за да стане.

— Наложи ми се да изтичам до центъра на града, за да направя някои медицински справки.

В очите на Рони трепна загриженост.

— Добре ли си?

— Беше по служба — каза й той, придържайки се към отдавна установеното правило помежду им да не говори вкъщи за работата си, освен ако тя не го попита.

— И какво?

— Хотелската история — каза той. — Вече знаем със сигурност, че извършителят е жена.

— О, господи.

— Проверяваме на местна почва за лекарки, медицински сестри и санитарки, които са били обект на нападение и евентуално избиват злобата си, която не са могли да удовлетворят чрез терапия или в съдебната зала.

— И защо сте се насочили към медици?

— Това е само предположение. Начинът, по който работи… как да кажа, просто твърде добре познава човешкото тяло, за да е само случайност.

— Достатъчно.

— Добре. Извинявай.

— Нищо. Аз попитах.

Тя се притисна към него и Танър почувства, че тялото й леко трепери — нервна реакция на начина, по който той печелеше парите си при всекидневната непосредствена близост до насилствената смърт. Въпреки скапаното настроение, нейната близост го развълнува и оживи. Тя почувства, че той се възбужда, но не се махна.