Майкъл Нютън: Черна дантела

— Изглеждаш добре — каза й той, при това искрено.

— Ти също. — Тя се пресегна през тясната маса и го погали с върховете на пръстите си по лявата буза. — Белегът ти едва личи.

Самият Флин почти не го забелязваше напоследък. Още 2,5–3 сантиментра и ножът щеше да го ослепи. Шантав късмет; стари рани…

— Интересува ме нещо, което отчасти е свързано с работата ми — най-после с нежелание рече Ейми.

— Така си помислих.

— Джо — гласът й прозвуча с позната тъга.

— За какво става дума?

— За хотелската касапка.

— А.

— Мои познати в полицията ме осведомиха, че сте потвърдили, че извършителят е жена. Истина ли е?

— Без каквито й да било гаранции.

— Аз поработих малко — рече Ейми. — В литературата няма много нещо за жени, които убиват с нож.

— Не би могло да има.

— Рядкост ли е това?

— Последният случай, за който знам, е станал в Индиана около началото на века. Името на жената е Бела Гънес. Имигрантка от Норвегия, жена на фермер. Тя заклала съпруга и децата си, плюс десетина ухажори, с които се сдобила по обяви на самотни мъже във вестниците. Накълцала ги и ги заровила из фермата, но дори и в нейния случай нещата са били различни. Бела направила това заради парите им.

— Какво е станало с нея?

— Точно това е интересното — каза Флин. — Избягала. Опожарила фермата и оставила на свое място тялото на някаква местна никаквица. В онези дни съдебната медицина е била майтапчийска работа. Докато сварят да разкрият истината, Бела успяла да се установи на друго място и да подхване нов живот. Официално случаят все още не е приключен.

— Касапката действа безпрецедентно, така ли е? Флин кимна.

— Дори Гънес е избрала „нормалните“ за една убийца жертви: съпруг, деца, любовници. Разчленяването на жертвите е било само за улесняване на прикриването им.

— А Касапката?

Флин замълча за известно време, прехвърляйки в ума си подробностите по случая, които полицията бе предоставила на пресата. Конкретните извращения и други подробности от този род бяха спрени за публикуване с цел да се прегради пътя на неизбежните в такъв случай фалшиви самопризнания от страна на разни типове, които изгарят от желание да бъдат наказани или просто да придобият известност. По принцип Флин имаше доверие в честната дума на Ейми, в случай че обменяха „Секретна информация“, но не беше в характера му да разпространява неофициални сведения при каквито и да било обстоятелства.

— Мога да ти кажа, че убийцата не ограбва жертвите си — най-после каза той. — Обезобразяванията говорят за сексуален садизъм. Допускаме и отмъщение като потенциален мотив.

— Нещо друго особено има ли? Чух, че жертвите нямали нещо общо помежду си.

Джоузеф поклати глава.

— Най-общо казано, враждебно отношение към мъжете, ако може да се каже така. Статистически възможно е убийцата да е била жертва на извратено посегателство през детството си, което да е продължило и през девичеството й При положение, че става дума за жена, вероятността е 50% това посегателство да е било от сексуално естество, откъдето и отмъщението срещу мъже от дадена възрастова група.

— Олицетворението на бащата?

— Вероятно. Известно е, че повечето случаи на сексуално посегателство срещу деца имат някаква връзка с приятели на семейството, където жертвата и извършителят са най-малкото познати. Съседи, приятели, чичо Бърни от Тексас.

— Татенцето? — тя се беше вкопчила в това си хрумване и не искаше да се откаже от него.

— Знае ли човек? — сви рамене Флин. — Нали разбираш, че не ти цитирам официалните догадки. В момента разсъждавам свободно, без да имам обект на подозрение, на който да се опра.

— Окей. — Тя порови с приборите из чинията си, загледана за известно време в съдържанието й. — Разполагате ли с някакво описание на външността?

— С две — каза той, — но едното от тях е неопределено, а другото е толкова бегло, че бих го определил като безполезно.

— Независимо от това.

— Твоите познати от полицията трябва да са ти казали.

— Лисичево-рижа при доктора, нали така. Блондинка при Хас. Използва перуки.

Флин разпери ръце и се усмихна принудено.

— Знаеш толкова, колкото знам и аз.

— Защо ми се струва, че ме будалкаш?

— Що за приказки, Ейми?

— Добре, де. Да не би да си мислиш, че напрежението от цялата тази работа пада само върху градските власти? При нас, в студиото има цял куп писма, висок един метър и телефоните непрекъснато звънят. Никой не иска да попречи на следствието, Джо, но на всеки му е мил живота. Спомняш ли си за Синчето на Сам?