Лари Нивън - Неутронната звезда

Би могло да има нещо, разположено на орбита около звездата. В космоса има живот: чуждоземци и космически спори, а може би и други неща, за които още нищо не сме узнали. Хич не ми пукаше и дали самата BVS-1 не е жива. Това нямаше значение. Знаех какво се опитва да направи силата X. Опитваше се да разкъса кораба.

Нищо вече не дърпаше пръстите ми. Отблъснах се назад и се приземих на задната стена на присвитите си крака. Коленичих над вратата и погледнах назад към кърмата, сиреч надолу. Когато безтегловността дойде, аз се придърпах през вратата и се озовах в помещението за почивка, като гледах надолу, сиреч напред към носа.

Гравитацията се променяше по-бързо, отколкото ми се нравеше. Силата X нарастваше с приближаването на критичния момент, а компенсиращата ракетна тяга отслабваше. Силата X се стремеше да разкъса кораба на две; отпред на носа стигаше 2 g, 2 g беше и отзад на опашката, а намаляваше до нула в центъра на тежестта. Поне аз се надявах да е така. Пакетът цигари и запалката се бяха държали, сякаш силата, която ги теглеше, се увеличаваше с всеки инч, изминат в посока към кърмата.

Диктофонът беше на петдесет фута под мен и бе абсолютно недостижим. Ако имах какво още да кажа на „Дженъръл продъктс“, трябваше да го кажа лично. Може би щях да получа тази възможност. Понеже вече знаех каква сила се опитва да разкъса кораба. Беше приливът. Двигателят беше изключен и аз стоях в центъра на кораба. Както бях разперил ръце и крака, почваше да ми става неудобно. Оставаха четири минути до перихелия.

Нещо изпука в кабината под мен. Не можех да видя какво е, но ясно съзирах една червена точка, блестяща сред сините радиални линии подобно фенер на дъното на кладенец. Отстрани, между термоядреното сопло, резервоарите и другото оборудване, сините звезди ме фиксираха кръвнишки с почти виолетова светлина. Боях се да ги гледам прекалено дълго. Струваше ми се, че наистина могат да ме ослепят.

В кабината трябва да е имало стотици g. Усещах дори как се променя налягането. На тази височина — сто и петдесет фута над командната кабина — въздухът беше разреден.

И ето че почти изведнъж червената точка престана да бъде точка. Времето ми изтичаше. Червеният диск подскочи към мен; корабът се завъртя; аз изпръхтях и здраво стиснах очи. Лапите на някакъв гигант стиснаха ръцете, краката и главата ми и нежно, но много решително се опитаха да ме разкъсат на две. В този миг ми хрумна, че така ще да е умрял Питър Ласкин. Стигнал е до същите предположения, до които бях стигнал аз, и се е опитал да се скрие в обслужващия тунел. Само че се е плъзнал. Както се плъзгах и аз…

Когато отворих очи, червената точка се бе смалила до нула.

Президентът кукловод настоя да бъда изпратен на изследване в болница. Не се противопоставих на тази идея. Лицето и ръцете ми бяха пламтящо червени и целите в мехури; всичко ме болеше, сякаш ме бяха били. Почивка и грижи, придружени с любов и нежност — ето от какво се нуждаех.

Реех се във въздуха между две спални плочи и се чувствувах ужасно неудобно, когато сестрата влезе да ми каже, че имам посетител. По особеното й изражение разбрах кой е дошъл.

— Какво може да мине през един корпус на „Дженъръл продъктс“? — попитах го.

— Надявах се, че вие ще ми кажете — президентът се бе отпуснал на единствения си заден крак и държеше някаква пръчка, отделяща зелен пушек с миризма на тамян.

— Наистина ще ви кажа. Гравитацията.

— Не си играйте игри с мен, Беоулф Шефър. Въпросът е жизнено важен.

— Не си играя. Вашият свят има ли луна?

— Тази информация е засекретена.

Кукловодите са страхливци. Никой не знае откъде са дошли и вероятно никой няма да разбере.

— Знаете ли какво става, когато един спътник се приближи прекалено близо до планетата, около която обикаля?

— Разпада се на парчета.

— Защо?

— Не знам.

— Приливи.

— Какво значи прилив?

Охо, рекох си.

— Ще се опитам да ви обясня. Земната луна има почти две хиляди мили в диаметър и е постоянно обърната с едната си страна към Земята. Представете си, че слагате два камъка на Луната — един в най-близката до Земята точка и един в най-отдалечената.

— Добре.

— Е, не е ли очевидно, че ако тези камъни бъдат оставени сами на себе си, те ще се разлетят един от друг? Те се намират на две различни концентрични орбити, като едната е почти на две хиляди мили във вътрешността на другата. И въпреки това тези камъни са принудени да се движат с една и съща орбитална скорост.