Лари Нивън - Неутронната звезда

Те обаче не бяха достатъчно мощни, за да ме завъртят. Опитах на три пъти. Всеки път корабът завиваше на около петдесет градуса и увисваше неподвижно, а пищенето на жироскопите ставаше все по-силно и по-силно. Освободях ли го, корабът незабавно възстановяваше предишното си положение. Бях с нос, насочен към неутронната звезда, и щях да си остана така.

Още половин час падане, а силата X вече превишаваше земното ускорение. Синусите жестоко ме заболяха. Очите ми бяха като презрели плодове, готови да капнат. Не знаех дали мога да задържа една цигара, но нямах никаква възможност да проверя. Пакетът „фортунадос“ бе паднал от джоба ми, когато се бях спуснал към носа. Ей го там — на четири фута от пръстите ми — явно доказателство, че силата X действа и на други предмети, а не само на мен. Впечатляващо.

Повече не можех да издържам. Даже и да се стоварех с писъци върху неутронната звезда, трябваше да използвам двигателя. И го използвах. Натиснах лоста, докато не се оказах приблизително в състояние на безтегловност. Кръвта, която се бе стекла в крайниците ми, се върна на мястото си. Измервателят на ускорението показваше 1,2 g. Изругах го, че е лъжлив робот.

Пакетът цигари подскачаше в носовата част и ми хрумна, че ако понатисна още малко лоста, ще успея да го приближа до мен. Опитах се. Пакетът заплава към мен, аз протегнах ръка, а той — сякаш бе разумно същество — побърза да се измъкне, уплашен от хватателния ми жест. Помъчих се да го докопам, когато минаваше покрай ухото ми, но той пак се разбърза. Като се има предвид, че аз бях практически в безтегловност, пакетът се движеше адски бързо. После пропадна през вратата на помещението за релаксация, като продължи да набира скорост, профуча и изчезна в обслужващия тунел. След няколко секунди чух едно яко „туп“.

Беше истинска лудост. Неизвестната сила вече наливаше с кръв лицето ми. Извадих запалката си, протегнах ръка и я пуснах. Тя падна леко в носа на кораба. Да, ама пакетът „фортунадос“ бе паднал така, сякаш го бях пуснал от някоя сграда.

Добре.

Пак подбутнах лоста на дросела. Мърморенето на сливащия се водород ми напомни, че ако продължавам така през цялото време, съвсем спокойно може да подложа един корпус на „Дженъръл продъктс“ на най-тежкото му изпитание досега: да го натреса в истинска неутронна звезда със скорост, наполовината на скоростта на светлината. Отсега можех да си го представя: прозрачен корпус, в който има само няколко кубически инча от материята на едно бяло джудже, вклинени във върха на носа му.

При 1,4 g, ако се вярва на тоя лъжлив измерител на ускорението, запалката се освободи и заплува към мен. Оставих я да прави каквото си ще. Когато стигна вратата, ясно се виждаше, че пада. Върнах лоста обратно. Изключването на мощността яростно ме блъсна напред, но аз задържах лицето си обърнато назад. Запалката се забави и се помота на входа на обслужващия тунел. Все пак реши да влезе. Наострих уши да чуя звука, а сетне подскочих, понеже целият кораб зазвънтя като гонг.

А измерителят на ускорението бе разположен точно в центъра на тежестта на кораба. В противен случай масата на кораба щеше да отклонява стрелката му. Кукловодите бяха маниаци на тема изключителна точност.

Благоволих да направя няколко бързи бележки по диктофона и започнах да препрограмирам автопилота. Имах късмет, че това, дето ми трябваше, беше просто. Силата X за мен си оставаше неизвестна, но вече знаех нещичко за логиката на нейното поведение. Наистина можех да остана жив.

Звездите бяха яростно сини и близо до особената точка изкорубени като набраздени ивици. Струваше ми се, че сега я виждам — много малка, мъглява и червена — но можеше и да си въобразявам. След двадесет минути щях да заобиколя неутронната звезда. Зад мен ръмжеше двигателят. Намирах се в практическа безтегловност. Откопчах обезопасителната мрежа и се оттласнах от креслото.

Леко побутване назад и някакви призрачни ръце ме спипаха за краката. На вкопчените ми в облегалката на креслото пръсти увисна десетфунтова тежест. Натискът бързо щеше да спадне. Бях програмирал автопилота да намали през следващите две минути тягата от 2 g до нула. Всичко, което трябваше да сторя, бе да се окажа в центъра на тежестта на кораба в мига, когато тягата спадне до нула.

Нещо бе пипнало кораба през корпуса на „Дженъръл продъктс“. Някаква психокинетична форма на живот, проснала се върху слънце с диаметър дванадесет мили? Само че как би могло живо същество да издържи на такава гравитация?